Притиснах се в стената и заотстъпвах патешката назад. Имаше някакви бодливи храсти, които пълзяха по тухлите. Заклещих се между стената и оплетените клони и изгубих равновесие. Нищо не можех да направя с вързаните си ръце. Политнах напред и паднах по корем. Изведнъж погледнах към света пред мен от височината на плъх. Ако не бяха алармите, шофьорът сигурно щеше да ме чуе. Той обаче изобщо не реагира. Отвори капака на контейнера, стреля два пъти вътре и се надигна на пръсти, за да надникне вътре.
Очевидно да бъда разпитан вече не беше основен приоритет.
Мъжът пусна капака и се огледа, като се мъчеше да реши накъде може да съм побягнал. Впери поглед в къщите, после в стената. Погледна право към мен. Напрегнах се, готов да се търкулна настрани и да се опитам да се изправя, ако вдигне пистолета.
Но вместо това той прибра оръжието под якето си и извади телефон. Беше видял сенките и храстите, но не и мен. Гледах как екранът на телефона му светва и как пише съобщение. Остана известно време загледан в екрана в очакване на отговор. После прибра телефона и тръгна обратно към джипа. Имах смътни спомени от по-ранните часове на нощта. Бях излязъл на поляна и бях приближил същата кола. Бях клекнал, за да прочета номера й. Но каквото и да бях запомнил, то беше направено на пихтия. Беше твърде тъмно и бях прекалено далече, за да прочета отново номера. Гледах как мъжът се качва в колата, затръшва вратата и потегля от паркинга. Джипът излезе на пътя, зави надясно и изчезна.
Когато останах сам, аз се отдадох на продължилото няколко минути изпитание да се измъкна от бодливите храсти, да се търкалям настрани и кръстосвам крака, докато не застанах в седнало положение, след което опрях рамене в стената, за да се изправя. Когато най-сетне успях, бях толкова задъхан, че ми идеше отново да легна на земята. Вместо това отидох до края на стената, където можех да протъркам въжето на китките си в неравния ъгъл.
Пет минути по-късно ръцете ми бяха свободни. Вдигнах китките си и ги погледнах. Махнах със зъби останалото въже и се заех да въртя и тръскам ръце, докато не започнах отново да усещам пръстите си. После направих бърза инвентаризация. Нямах нито портфейл, нито телефон. Не бяха взели часовника ми. Беше два и половина след полунощ. Последния път, когато го бях поглеждал, беше девет и половина или десет. Беше минало доста време. Нямах представа колко от него е минало в пътуване. Нито пък къде се намирам.
Закуцуках покрай стената. Не исках да пресичам отново паркинга, тъй като можеше да се появи полиция. Адреналинът постепенно отшумяваше и ми ставаше все по-трудно да вървя. Искаше ми се да седна, да хвана босите си крака и да се свия на топка заради студа, но продължих да вървя. Стигнах края на стената и продължих покрай някаква автокъща. Имаше пикали в различна степен на разпадане. Изоставен на вид училищен автобус. Всички бяха с калифорнийски номера. Това не ми помогна особено да определя къде съм.
Още чувах алармите, но те вече заглъхваха. Върнах се на шосето и тръгнах отстрани. Казах си, че ако видя фарове, ще се скрия някъде. Пътят обаче беше пуст вече пет минути. Достатъчно, за да навляза в градчето. Имаше кафене, което приличаше на обор. Паркинг от другата страна на улицата с изпуснати балони, висящи по мрежата на оградата. По-нататък видях знак, който сочеше някакъв черен път и неубедително приканваше минаващите покрай него да посетят нечия мандра.
Беше студено и въздухът миришеше на оставена на угар земя и борови иглички. В далечината се виждаха силуетите на хълмове. Минах покрай изрисуван на ръка знак, рекламиращ „Тако на Пако“, а после и край затворена бензиностанция, която цялата тънеше в мрак освен колонките.
Канех се да продължа, но спрях.
До бензиностанцията имаше телефонна кабина. Зачудих се дали работи. И на кого да се обадя. Погледнах отново часовника си. Беше три сутринта. Имаше един номер, който знаех наизуст, и един човек, който почти със сигурност беше буден.
Жената от другата страна ме свърза с неохота. На два пъти ме предупреди за часа. Сега двамата слушахме позвъняванията. Две, три, четири.
— Ало?
— Добро утро, госпожо, обаждам се от централата — каза жената. — Ще приемете ли обаждане за ваша сметка от Лиланд Кроу?
Последва мълчание. То се проточи достатъчно, за да се запитам какво ли да правя, ако тя затвори.
— Лий? Аз… да, приемам. Свържете ме.
— Благодаря, госпожо. Свързвам ви.
Чу се изщракване.
— Лий?
— Надявам се да не съм те събудил.