— Знаеш графика ми — каза тя. — Загазил ли си?
— Малко.
— Ранен ли си? Звучиш ми… не знам. Зле.
— Добре съм — казах аз. — Но ми трябва превоз.
— Ще дойда да те взема — отвърна Джулиет. — Само кажи къде.
— Там е работата. Не знам.
— Господи, Лий. Какво е станало?
— Потърси „Бар Бумър“ — казах аз. — „Азиатски дворец на Ана“. Там съм.
— Задръж.
Изчаках и не след дълго отново чух гласа й.
— Лейтънвил — каза тя. — Намираш се в Лейтънвил. Това е на близо три часа път на север по Магистрала сто и едно.
— Можеш ли да дойдеш?
— Вървя към гаража — каза тя. — В бара ли ще се срещнем?
— Не. Там ще е пълно е ченгета.
— Какво?
— По-добре да не знаеш — казах аз. — Намирам се на бензиностанция „Шеврон“ до „Тако на Пако“. Зад нея има хълм с борове. Ще се кача горе и ще легна. Ако имаш комплект за първа помощ, вземи го.
На пътя се появи кола. Движеше се бързо, но когато мина покрай мен, не пропуснах да видя емблемата на окръжния шериф на Мендосино.
— Лий?
— Да?
— Нищо. Идвам.
Качих се на хълма, огледах се, за да се уверя, че не съм влязъл в нечий заден двор, и седнах, опрял гръб на едно дърво. Краката ми бяха омазани с кръв и мръсотия. Внимателно заопипвах в тъмното и открих няколко парченца стъкло, които не бяха паднали по време на изминаването на осемстотинте метра дотук от бара.
Покрих краката си с борови иглички и шума. Не беше кой знае каква завивка, но бе по-добре от нищо. По пътя долу мина втора шерифска кола. Бързо, но без сирена и пуснати светлини. Нямаше да открият кой знае какво при бара, освен две дупки от куршуми и счупената стъклена врата на китайския ресторант. По тези места това сигурно беше достатъчно интригуващо, за да ги държи заети часове наред.
Мислех си за Джулиет, защото не исках да мисля за Мадлин. Достатъчно лошо беше да си помисля, че ме е измамила. Алтернативата, която сега изглеждаше много по-вероятна, беше по-лоша. Затова си представях Джулиет, вървяща боса през къщата, как намята яке на раменете си и обува сандали. Как пали лампите в гаража и натиска копче да отвори вратата. Можех да си представя с лекота пътя й от спалнята до колата. Бях живял в онази къща за кратко, а след като се бях махнал, Негова чест се беше нанесъл на мястото ми. Тогава и той се развеждаше, пък и къщата на Джулиет беше по-добра от всичко, което можеше да си позволи.
Трябваше да си призная — след това щях да съм й задължен. Преди два дни подобно нещо щеше да е немислимо. А сега не ми изглеждаше толкова лошо. Унесох се, мислейки си за нея и за възможността отново да се съберем. Но щом заспах, всичко това отмина.
Накрая сънувах Клеър Грейвсенд.
Вървеше по коридор с огледала, напълно гола. Отраженията й продължаваха до безкрая от двете й страни. Сто милиона перфектни копия, на една ръка разстояние зад стъклото. Дойде точно до мен с невиждащи очи. После пристъпи в мен — призрак, минаващ през стена. Усетих нещо като хладен ветрец. Обърнах се. Белезите на гърба й отново се бяха отворили. Кръвта сълзеше от пресните рани и се стичаше по голата кожа.
— Лий.
Тя се отдалечаваше, оставяйки кървави следи по напукания стъклен под.
— Лий!
Отворих очи и видях утринното небе над дърветата. Сиво и облачно. Джулиет беше коленичила до мен, обгърнала лицето ми с длани.
Пусна ме и се отдръпна, когато седнах. Погледнах часовника си. Беше пет и половина сутринта.
— Каза, че било на три часа път.
— Затова настъпих педала — отвърна тя. — Господи, Лий. Виж се само.
— Знам.
— Какво е станало?
— Донесе ли аптечката?
Тя кимна, после поклати глава. Открай време е имала големи очи. Сега обаче бяха по-огромни, отколкото ги бях виждал някога.
— Няма да е достатъчна — каза тя. — Ще трябва да спрем някъде. Какво е станало с главата ти?
— Не знам — казах аз. — Сопа. Лопата. Едва ли има значение.
— Можеш ли да станеш?
— Все пак съм стигнал дотук, нали?
Оказа се обаче, че ми е нужна помощ да се изправя и тя трябваше да ме прегърне през кръста, за да се задържа на крака, преди да тръгнем обратно надолу към бентлито й. Не се поколеба да предложи помощта си и аз я приех с готовност. Всичко беше напълно естествено — по начина, по който двама души действат заедно, когато всичко е ясно и границата между живот и смърт се вижда с просто око.
Тя измина километър и половина до една бакалия и ме остави да седя в колата, докато пазарува. Мъчех се да остана буден. Седалката беше широка, дълбока и топла. Джулиет се върна след десет минути с хартиена торба и две чаши лед. За момент се зачудих дали не е решила да забърка коктейли, но торбата се оказа пълна с материали за първа помощ, а ледът беше за цицината на главата ми. Беше купила бинтове и марли. Бял лейкопласт и антибиотични мехлеми. Помогна ми да си сложа лепенките направо на паркинга. Почисти краката ми и ги бинтова, после ми помогна да си сваля ризата, за да се погрижи за раните, които бях получил от влаченето по пътя. Сложи лепенки на брадичката и дясната ми буза — върху драскотини, за които дори не подозирах, че съм получил — след което напълни един плик с лед и ми го подаде.