— Сега ще хе закарам у дома.
— Не мога да се прибера в апартамента. Подслушва се.
— Апартаментът ти се подслушва?
Кимнах.
— Мислех си, че е работа на агент на ФБР, когото подхлъзнах. Във връзка с един случай, по който работех за Джим. Помниш Джим, нали?
— Естествено, че го помня.
— Добре, извинявай. Мислех си, че трябва да е свързано с процеса. На онзи тип Лорка. Но се оказа, че греша. Нещо друго е. Помниш ли, че направих онази снимка…
— Клеър Грейвсенд. Момичето, което скочило.
— Не мисля, че е скочила.
— Щом не можеш да се прибереш у дома, къде да те закарам?
— Трябва да говоря с Франк Чанг — казах аз. — Инспектор от отдел „Убийства“ към полицейското управление на Сан Франциско.
— Значи на Брайънт Стрийт?
— Да.
— Преди това ще трябва да спрем някъде. Не можеш да идеш в полицията в този вид.
Не исках да й противореча в толкова ранен час. До Сан Франциско имаше около двеста и шейсет километра път и най-малко толкова възможности да се стигне до разправии. Но фактите са си факти — не можеш да влезеш в полицейски участък в Сан Франциско с окървавена риза, без обувки и с празни джобове и да те приемат напълно естествено.
— Не е нужно да спираме — казах аз. — Всичко ще бъде затворено, а и ми взеха портфейла.
— Мога да се обадя — каза тя. — И не се безпокой за парите. Ще ми ги върнеш по-късно. Ако искаш.
— Добре.
Тя превключи на скорост и излезе от паркинга. Минахме обратно през Лейтънвил, излязохме на Магистрала 101 и поехме на юг. През първите няколко километра не разговаряхме. Носехме се през гори и ниски хълмове, стените от дървета от двете ни страни минаваха покрай нас като размазано зелено петно. Затворих очи, защото гледката ме замайваше.
— Искаш ли да ми разкажеш? — попита тя.
— Добре.
И тъй, седнал със затворени очи в бентлито на бившата си жена, аз й разказах всичко, което ми се беше случило, откакто излязох от хотел „Уестчестър“ през последния ден от живота на Кпеър Грейвсенд.
26.
Когато приключих, се намирахме малко преди Санта Роза. Джулиет излезе от магистралата и спря на паркинга на едно кафене. Влезе вътре и след малко се върна с две картонени чашки. Даде ми едната, бръкна в чантата си и извади шишенце с хапчета. Изтърси две в дланта си, взе едното и ми предложи другото.
— Какво е това?
— Ще те ободри.
— Нали знаеш, че е престъпление да делиш изписани по рецепта хапчета?
— Млъкни и гълтай. Не се прави на светец.
— Добре.
Глътнах хапчето и отпих от кафето. Определено имах нужда от ободряване, било то законно или не.
— Всичките ти случаи ли са като този?
— Не бих казал — отвърнах аз.
— Познато ли ти е онова изображение на змията, лапнала опашката си? Което двамата с Мадлин сте видели в „Крийксайд“?
— Да.
Джулиет беше спряла в края на паркинга и сега гледаше в страничното огледало, за да се увери, че пътят е чист. Настъпи газта и излязохме на магистралата.
— И аз съм го виждала.
— Какво?
— Не точно същото, но подобни. Нарича се уроборос.
— Какво?
— Уроборос — повтори тя, произнасяйки бавно думата. — Египетски символ. По-късно, някъде през трети век, е бил възприет от алхимиците.
— Откъде знаеш тези неща?
— От гимназията в Париж. За разлика от теб, аз не спях в часовете.
Чантата й лежеше в скута й. Тя я потупа отстрани и шишенцето с хапчетата изтрака. Схванах намека. Докторът на Джулиет настройваше фино вниманието й от тринайсетгодишна възраст.
— Нима във френските училища преподават такива глупости? Египетски символи и алхимия?
— Нарича се история на изкуството — каза Джулиет. — На всяка от фасадите на Лувъра има изображение на уроборос.
— Добре — казах аз. — Но какво означава този символ?
— Магнум опус.
— Тоест шедьовър?
— Не. В алхимията означава нещо друго. Буквално преведено, „великото дело“. Търсенето на философския камък.