Бих могъл да я поправя за оръжието. И не бях сигурен дали става дума точно за получена при самозащита рана, след като я беше получил, докато се опитваше да наръга мен.
— А идентифицирали ли са го?
— Не, но точно това е интересната част.
— В смисъл?
— Претърсили са базите данни за отпечатъци и ДНК. Не са намерили никакви съвпадения с изключение на неразрешените досиета.
— Я повтори?
— Отпечатък от палец от местопрестъпление, намерен преди осем или десет години. В Ню Йорк. Банкер или някаква подобна важна клечка, убит в къщата си. Освен това намерили съвпадение с отпечатъка от десния показалец — от друго местопрестъпление в Невада отпреди четири години. Различни пръсти, така че до миналата седмица никой не е знаел, че са на един и същи човек.
— Значи не разполагат с име — казах аз. — Но са го свързали с две предишни убийства.
Опитах се да включа тази информация в наученото досега. Ако пръстите не отговаряха на нищо в правителствените бази данни за идентификация, имаше възможност той да е агент на ФБР. Това не изключваше възможността агент Уайт да е платил на информатор да извърши нещо неофициално. Но като се имаше предвид, че стаята на Клеър в Мендосино е била ударена горе-долу по същото време, по което и къщата й в Бостън, като че ли беше време да изключа Уайт веднъж завинаги.
— Като цяло е бил беля — казваше Синтия. — Може би загубата не е чак толкова голяма в крайна…
Точно тогава Джулиет отвори вратата и се качи.
— Хей, Синт… трябва да бягам.
Затворих и върнах телефона на Джулиет. В замяна тя ми даде чанта за костюм и няколко увити в хартия пакета. Панталон, свястна риза, колан, обувки и чорапи. В чантата за костюм имаше двуредово сако. Не й бях казал мерките си, но щом помнеше историята за уробороса от десети клас, нищо чудно да помнеше и кой номер обувки нося.
— Нещо против да се облека, докато караш?
— Давай.
На първия червен светофар тя бръкна в чантата си и извади пачка двайсетачки. Сложи я на седалката до крака ми.
— Това са петстотин долара. Най-голямата сума, която мога да изтегля от банкомата.
— Ще ти ги върна.
— Знаеш ли какво можеш да направиш?
— Не.
Светофарът светна зелено и тя потегли.
— Да се отбиеш някой път. По всяко време. Знаеш адреса.
— Да се отбия.
— Да — каза тя. — И ако случайно успееш да си върнеш колата, докарай я. Можем да излезем да се повозим.
Погледнах я, за да видя дали не се майтапи. Тя се пресегна и докосна лакътя ми.
— Облечи си ризата. Мисля, че ще ти отива.
Разбира се, до градския арест, който се намираше до полицейския участък, имаше редица улични телефони. Застанах с новите си дрехи на лекия дъжд, пуснах монета от дребните на Джулиет и набрах номера на отдел „Убийства“. Обади се секретарка и я помолих да ме свърже с инспектор Чанг. Казах й името си и че е спешно. Нещо в тона ми явно я убеди, защото не започна да разпитва.
— Ще ви прехвърля.
Чух отново сигнал за повикване, след което Чанг вдигна.
— Кроу?
— Същият.
— Надявах се да се обадиш. Всъщност опитвах се да се свържа с теб.
— Какво?
— Трябва да поговорим. Веднага.
— Добре.
— Къде си?
— Пред участъка. При ареста.
— При уличните телефони ли?
— Да.
— Слизам — каза той. — Ще се поразходим. Дай ми две минути. Трябва да го направим бързо, защото пътувам по обед.
Затворихме, облегнах се на външната телена ограда на ареста и зачаках. След около минута и половина Чанг се появи в тръс от ъгъла на Брайънт Стрийт. Приличаше на човек, който прекарва повечето си свободно време в бягане или в блъскане на боксови круши. Намали темпото, когато ме разгледа.
— Всичко това сега ли се случи?
— Преди няколко часа.
— Работиш по случая Грейвсенд — каза той.
Не беше въпрос и не търсеше отговор. Все пак кимнах.
— Ти излезе от имението на майка й, когато аз отивах да говоря с нея.
— Добре.
Замислих се. След последната ми среща с Оливия Грейвсенд бях отишъл в мисията „Кармел“, а после в къщата на Джордж в Оклънд. Хората на Чанг ме бяха поели в гаража в момента, в който се върнах в града. Което означаваше, че при първия ни разговор той самият се беше върнал току-що от среща с Оливия. Видял ме бе там онази сутрин и е знаел, че лъжа за участието си. Но не го беше показал с нищо. Бях си помислил, че мога да чета лицето му като отворена книга, и бях сгрешил тотално.