— Правилно — каза той, сякаш беше прочел мислите ми. — Знаех. И помниш ли, когато се съгласи да дадеш ДНК проба?
Кимнах. Подобни неща не се забравят. Не и ако човекът, с когото говориш, разследва убийства и се намираш в стая за разпити.
— Не си заподозрян. Няма намерени твои следи — каза той. — И още нещо. Беше прав. Намерихме частици от кожа под ноктите й. Сравнихме ДНК с нейната, за да сме сигурни, че сама не се е одрала. Току-що получих резултатите.
— Намерили сте родствена връзка — казах аз. — ДНК-то е от баща й.
— Или от сина й — каза инспектор Чанг. — Може да е и едното, и другото според лабораторията. Баща или син.
— Тя не е имала син. Но е търсила баща си. Така че явно го е намерила.
— И точно затова трябва да поговорим. Защото ти все още работиш по случая, а аз не.
— Какво?
— Да се поразходим — каза той.
Посочи посоката, в която искаше да вървим. Ако тръгнехме на север по напукания тротоар, щяхме да стигнем надлеза и да се скрием от дъжда. Там обаче се беше събрала групичка, а Чанг искаше да сме сами. Затова тръгнахме на изток в дъжда. Той поне се съгласи да вървим бавно, което беше горе-долу единственото, на което бях способен.
— Новината дойде снощи — каза Чанг. — Научих я от лейтенанта си, а тя — от началника. И нямам представа той откъде я е научил.
— Каква е новината?
— Че Клеър Грейвсенд се е самоубила. Точка. Случаят е приключен. После лейтенантът ми даде това.
Той ми подаде лист. Разпечатка на резервация. Инспектор Чанг заминаваше за Анкъридж днес следобед.
— Аляска?
— Пратиха ме да присъствам на разпит в затвор. Разпитваният щял да прави признания за някакви неразрешени случаи от града.
— Нищо общо с това?
— Абсолютно нищо. Дори случаите не са мои.
— Значи шефовете ти се опитват да те разкарат?
— Ако това е целта им, Аляска е доста далеч. Ще отсъствам двайсет и четири часа.
— Не смяташ, че е самоубийство, нали? — попитах аз.
— Да. — Той спря. — Ще ти кажа нещо. Чувал ли си за НКБД?
— Национална… какво е това?
— Националната комисия за безопасност на движението.
— Добре.
— Имат куп експерти по автомобилни катастрофи. Работят с производителите и инженерите им разполагат с данните за всеки модел автомобил, който се продава в страната. Казваш им марката и модела и те викат човека, който може да отговори на всеки въпрос за това как колата ще се държи при катастрофа.
— Не разбирам.
— Извиках човек от НКБД да дойде и да огледа ролс-ройса. Той разполагаше с доклада от аутопсията. Както и с колата и данните й. И онова, което ми каза, не се връзва.
— В какъв смисъл не се връзва?
— Тя е ударила колата толкова силно, че е огънала покрива до дръжките на вратите.
— Да. Видях го с очите си.
— Тежала е малко повече от четирийсет и пет килограма. Най-високата точка е покривът — четирийсет и три метра. Ако знаеш тежестта и разстоянието, с което е разполагала да се ускорява, можеш да изчислиш силата на удара. Човекът направи сметките и ги сравни с онова, което знае за колата. И каза, че няма никакво съмнение.
— Тоест не би могла да нанесе такива поражения?
— Изобщо.
— И в такъв случай какво мислиш?
— Че заедно с нея е трябвало да падне още нещо. Това трябва да е било. Тя го е държала и е паднала върху колата с него. Тежестта не е била само нейната. А Клеър плюс още нещо.
— И какво е било то? Куфар със златни кюлчета ли?
— Каквото и да е, било е нещо тежко.
— И смяташ, че онзи, който я е блъснал от покрива, се е опитвал да го вземе. И след като тя е паднала върху колата, той е слязъл долу и го е взел.
— Това е единствената възможност — каза Чанг. — Само това може да обясни фактите.
Отново тръгнахме. На две преки по-нататък имаше спряло такси. Шофьорът се беше облегнал на багажника и допушваше цигарата си. Стомахът взе да ме присвива. Бях гонил улики из цяла Северна Калифорния, а сега започвах да си давам сметка, че представата ми за историята е била напълно погрешна.
— Това ли искаше да ми кажеш? — попитах аз.
— Надявах се да продължиш нататък. Защото аз не мога.
— Добре.
Да разкажа моята история на Чанг и да прехвърля всичко на неговите рамене очевидно не беше опция. Той вече не работеше по случая. А и без това планът не беше от най-добрите. Ако Мадлин имаше някакъв шанс, той зависеше от мен.
— Ще продължиш ли?
— Захванал съм се — отвърнах аз.
Трябваше да вървя. Трябваше да се върна там. Махнах на шофьора. Той дръпна още веднъж от цигарата си и я метна в канавката.