— Ще се видим, инспекторе.
Стиснахме си ръцете.
— Успех — каза ми той. Почти не го слушах. — Ще ти помогна, стига да мога. Но ще трябва да стане тихомълком.
— Ясно.
Качих се на задната седалка на таксито и затворих вратата. Шофьорът се настани зад волана.
— Търк Стрийт — казах аз. — Знаеш ли къде е „Рефюджио Апартмънтс“?
Десетте минути ми се видяха като цял час. Най-сетне шофьорът зави по Търк Стрийт, мина покрай старото ми свърталище „Уестчестър“ и спря пред „Рефюджио“. Платих му с парите на Джулиет и прекосих, куцукайки, улицата.
Предишния път влязох, като пуснах по телефона си полицейския сигнал. Сега нямах телефон, но на стената до входа имаше панел за въвеждане на код и домофон. Знаех, че в сградата има поне един човек, който ще си е у дома. Жената в инвалидния стол. Докато асансьорите не работеха, нямаше къде да отиде.
Набрах 1201, без да съм сигурен дали домофонът работи.
Говорителят до мен изпращя. Мъчех се да си спомня името й — знаех го, когато бях разговарял с нея. Спомнях си лицето й. Името обаче беше смачкано на пихтия в „Крийксайд“.
— Да?
Затворих очи и си представих как стоя пред вратата й. Отвътре идваше някаква миризма. Сякаш някой беше прекарал четирийсет години в готвене на лук и варене на зеленчуци, без да отваря прозорците. Но апартаментът не ме подсещаше за името. И точно тогава си спомних — тя не се беше представила. Бях научил името й от бележките, снимани от Илайджа.
— Да? — повтори тя.
— Лиола Къмингс?
— Същата.
— Разговаряхме преди няколко дни за младата жена, която скочи от сградата.
— Помня.
— Имате ли свободна минута?
— Предполагам.
— Бихте ли ме пуснали да вляза?
Тя не отговори. Домофонът изпращя два пъти и си помислих, че е затворила. Но после чух как резето на ключалката на вратата изщраква. Грабнах дръжката, дръпнах вратата и влязох в лобито.
Ако пътуването с таксито от Брайънт Стрийт беше болезнено бавно, катеренето по стълбите бе истинска агония във всяко отношение. За изкачването на всеки етаж ми трябваха две минути и когато стигнах до покрива, бях толкова замаян, че се наложи да се облегна на стената и да затворя очи, докато сърцето ми най-сетне се успокои. После бутнах вратата и излязох на дъжда. Тръгнах по осеяния с боклуци чакъл към парапета при десния ъгъл на сградата.
Клеър беше паднала върху колата точно под мен. Но аз не гледах натам. А към по-ниските покриви. В съседство имаше жилищна сграда на три или четири етажа, както и други подобни отсреща. Техните покриви бяха предимно плоски, покрити с чакъл, с обърнати към улицата фасади, като по всички се виждаха захвърлени бутилки от уиски, опаковки от храни и оглозгани от плъхове останки от мъртви гълъби, също като покрива на „Рефюджио“.
Не бях сигурен какво точно търся, докато не го видях на отсрещния покрив. Той се намираше на трийсетина метра от мен, в средата на двуетажна сграда от другата страна на улицата. Там, върху чакъла и черната дзифтова хартия, лежеше женска обувка с висок ток.
Клеър имаше само една обувка, когато я намерих. Другият й крак беше бос. Полицията беше събрала всичко от улицата и от ролс-ройса. Всяка нейна лична вещ беше описана в приложение към доклада от аутопсията. Чантата й, ключодържателят и вечерната рокля. Скъп часовник. И една обувка с висок ток. Другата липсваше.
Полицията не я беше открила, защото не се намираше там, където би трябвало да е. Ако Клеър бе паднала от покрива на „Рефюджио Апартмънтс“, обувката й нямаше как да се озове на покрива на отсрещната сграда. Беше просто невъзможно. Но сега всички невъзможни неща се връзваха. Времето на пътуването на Клеър от Мендосино до Сан Франциско; фактът, че не беше оставила никакви следи в „Рефюджио“; големите поражения по ролс-ройса. А сега и невъзможното местоположение на обувката.
Погледнах нагоре към облаците.
Клеър не е паднала от малка височина, докато е държала допълнителна тежест. А от много високо — достатъчно, че тялото й само да успее да съсипе колата. В сградата нямаше нейни отпечатъци, защото тя никога не е влизала в нея. Стигнала е от Мендосино до Сан Франциско за рекордно кратко време, защото не й се е налагало да кара по пътища.
Дошла е по въздух, с малък самолет или хеликоптер. И е била бутната от него.
Земята не се е виждала, светлината на уличните лампи е била като размазано оранжево петно, докато е летяла надолу. Последните й мигове са били повторение на онова, което е преживявала отново и отново в кошмарите си. Сигурно е крещяла. Размахвала е ръце, за да се събуди, преди да се удари в земята. Вярвала е, че трябва да има някакъв втори шанс. Меко падане върху мокри от пот чаршафи, накъсан дъх във възглавницата, сърце, пърхащо като ранена птичка в гърдите й.