Единствената милост е била, че краят, когато е настъпил, е бил моментален. Като изключване на лампа. Без болка, без страх. Само вечен мрак.
27.
Извървях целия път до станцията на скоростния влак на Пауъл Стрийт, преди да намеря работещ уличен телефон. Нямаше телефонен указател, така че се наложи да набера централата, за да получа номера на „Мишън Аплайънс“. Записах си го, звъннах и попаднах на чичото на Илайджа, който ми каза, че племенника му го няма. Това не ме изненада, тъй като Илайджа седеше в микробуса на Бейкър Стрийт и наблюдаваше къщата на Клеър Грейвсенд по моя поръчка. Чичото най-накрая се съгласи да ми даде номера на мобилния му телефон.
Илайджа вдигна на първото позвъняване.
— Да?
— Кроу е.
— Всеки път ми се обаждаш от различен номер.
— Нещата се усложниха — казах аз. — Някакви проблеми около къщата?
— Някакъв тип дойде към шест сутринта и позвъни на вратата. Никой не му отвори и той си тръгна. Една кола чакаше в долния край на улицата. Той се качи в нея и потеглиха.
— Проследи ли го?
— Не, защото само позвъни на вратата. Ако бях тръгнал след него, щях да оставя къщата без надзор. А и той не беше направил нищо.
— Добре — казах аз. — Правилно решение. Как изглеждаше онзи?
— Бял тип. Висок метър и осемдесет. Късо подстригана коса.
— Рус?
— Да.
— Още ли си в микробуса?
— Да.
— Промяна в плановете, двойно заплащане. Можеш ли да ме вземеш от Осма и „Маркет“ по обед?
— Да прибера ли дрона, или да го оставя на място?
— Прибери го.
Затворих и се спуснах под земята. Взех влака до административния център. Трябваше да проверя контрола на въздушния трафик. Несъмнено имаше хора, които следят всяко нещо в небето и си водят записи. Трябваше само да разбера кои са и къде работят, но нямах телефон и се налагаше да го направя по старомодния начин. Излязох от станцията и влязох в библиотеката. Половин час по-късно разполагах с информацията. Двамата с Илайджа трябваше да отидем в Ранчо Кордова край Сакраменто. И някъде по пътя трябваше да измисля свестен предлог за посещението си. Нещо достатъчно приемливо, че да ми даде достъп до федерален обект с ограничен достъп, или толкова убедително, че хората вътре да се почувстват длъжни да ми помогнат. Нямах време за бюрократични глупости. Нуждаех се от помощ и тя трябваше да пристигне в мига, в който стигна там.
В дванайсет и една минута очукан микробус на „Мишън Аплайънс“ спря пред мен и аз се качих. Погледнах отзад. Видях спален чувал, два монитора, слушалки, свързани към насочен микрофон, и хладилна чанта.
— Имаш ли нещо за ядене в хладилната чанта?
— Само „Ред Бул“.
— След като излезем от града, спри при някое заведение за бързо хранене.
Илайджа ме погледна. Ако видът ми го беше накарал да се замисли отново дали е разумно да работи за мен, не го показа.
— Сигурен ли си, че можеш да ядеш?
— Смятам да опитам.
— Къде отиваме?
— В ТРАКОН, Северна Калифорния — казах аз. — Ранчо Кордова до Сакраменто.
— Ранчо Кордова. Там са складовете за отпадъци. Какво означава онова „тракам“?
— ТРАКОН. Радар. Въздушен контрол на по-голямата част от Северна Калифорния.
— И това ли е за момичето, дето е скочило? Или работим по друг случай?
Разказах му всичко. Щях да се нуждая от помощта му от тук нататък, така че беше редно да е наясно и да реши доколко е склонен да участва. Разказът ми се получи по-дълъг от онзи, който беше чула Джулиет, защото вече разполагах с повече факти. Със заключението на човека от НКБД за пораженията върху ролс-ройса и обувката, която видях от покрива на „Рефюджио“.
Когато стигнах до края, бяхме подминали Оклънд и Ричмънд и пътувахме към Вакавил по междущатската магистрала 80. Илайджа размишляваше върху разказа ми. Кимна веднъж. Беше дежурил на улицата достатъчно дълго, че да си отгледа зачатък на брада.
— Контролът на въздушния трафик изглежда логично място.
— Мислиш ли?
— Трябва да е паднала от самолет — каза Илайджа. — Приятелят ти Чанг е бил на прав път, но не е знаел за обувката на покрива.
— Видели са я в Мендосино в два или три след полунощ. Чанг не знаеше и това.
Без да вдига дясната си ръка от волана, Илайджа посочи група заведения за бързо хранене преди един надлез.