— Какво ще кажеш за тези?
— Бива.
Докато чакахме на опашката, взех телефона на Илайджа и се опитах да се обадя на Оливия Грейвсенд. Направих три погрешни опита, докато налучкам верния номер.
— Имение Грейвсенд.
— Господин Ричардс — казах аз. — Кроу се обажда.
— Нов ден, нов телефон. От доста време не сме ви чували.
— Обичам да съм в движение — казах аз. — Можете ли да ме свържете с госпожа Грейвсенд?
— Момент.
— Разбира се.
Илайджа ме сръчка с лакът и вдигнах очи. Бяхме стигнали до касата. Млада жена се навеждаше през прозореца и гледаше към Илайджа, но говореше с някой друг в микрофона си. Дадох на Илайджа двайсетачка.
— Кроу?
— Добър ден — казах аз. — Съжалявам, че дълго време не се обадих.
— Трудности ли имахте?
— Да и не.
— Започнете с трудностите.
— Някой е влизал в апартамента ми, офисът ми е преобърнат нагоре с краката. Изгубих колата си, портфейла, компютъра и телефона — казах аз. Бях изгубил и близначката на мъртвата й дъщеря, но не бях готов да отварям тази тема. — Някой се опита да счупи главата ми и стреля два пъти по мен. Наложи се да се обадя на бившата си жена в три сутринта и да заема пари от нея, за да си купя дрехи, които не са целите в кръв.
— Добре — каза Оливия. — Доколкото разбирам, стигнали сте до нещо.
— Да. Ще ви разкажа, когато се срещнем лично. Точно сега обаче се нуждая от услуга.
— Каква услуга?
— Да използвате влиянието си.
— И какво да направя?
— Познавате ли някого от Федералната въздушна администрация?
— Не.
— Ами от „Вътрешна сигурност“?
— Най-добре ми кажете какво ви трябва и аз ще ви кажа какво мога да ви предложа.
— Трябва да вляза в обект за контрол на въздушния трафик.
Последва мълчание, но то не се проточи.
— Нека се обадя на една позната — каза Оливия. — Кажете ми от какво точно се нуждаете. Готова съм да записвам.
— Пътуваме към ТРАКОН, Северна Калифорния. Някой трябва да ме пусне през портала и да ми даде данните от радара на града за последната седмица. Трябват ми маршрути, височини и време на полетите, наложени върху картата на Сан Франциско.
— Нещо друго?
— Ще пристигнем с микробус на „Мишън Аплайънс“…
— Ние?
— Пътувам с колегата ми Илайджа — обясних аз. — Ще пристигнем след около час.
— В такъв случай нека се обадя — каза тя. — Ако изникне проблем, ще ви звънна.
— Момент, госпожо Грейвсенд.
— Да?
— Не е нужно да ми казвате името на познатата ви — казах аз. — Само ми кажете, че не е от ФБР, полицейско управление на Сан Франциско или от кабинета на кмета. И че не я познавам.
Списъкът на хората, на които не се доверявам, ставаше доста дълъг, но си помислих, че това е достатъчно.
— Предполагам, че ако познавахте лицето, щяхте да му се обадите лично.
Тя затвори. Оставих телефона на Илайджа на таблото, за да виждам екрана му, ако звънне отново. Той обаче остана тъмен през следващия час, а след това пристигнахме в Ранчо Кордова.
Радарната станция се намираше на открит терен до едно блато, натикана между пистите на Матър Фийлд и бъркотията от автомобилни гробища и стрелбища. Илайджа спря при портала и свали прозореца си.
Дежурният стана и излезе от кабинката на охраната.
— Господин Кроу?
— Същият.
— Директорът ви очаква — каза той. — Продължете право напред. Можете да паркирате на ВИП паркинга и той ще излезе да ви посрещне.
— Добре.
— Сложете си тези.
Той ни даде два ламинирани пропуска за посетители, пресегна се през прозореца на кабината и натисна копче, за да отвори портала. Илайджа вдигна прозореца си и потегли.
— Дамата явно има добри приятели — отбеляза той.
— Харчи добре парите си.
— Това място прилича на Форт Нокс.
Кимнах към сградата. Някакъв мъж в тъмносин костюм стоеше до стъклената врата. Той вдигна ръка за поздрав. Илайджа паркира и изгаси двигателя.
— Да вървим — казах аз.
Слязохме от микробуса и не след дълго си стискахме ръцете с директора на ТРАКОН. Той се поколеба, когато видя лепенките ми, но само за момент. После сграбчи ръката ми с двете си ръце.
— Господин Кроу? За мен е удоволствие. Аз съм Уорън Рийс. Да идем в кабинета ми. Мога да ви предоставя всичко необходимо от терминала ми. Казаха ми, че искате данни от последната седмица?
— Точно така — отговорих. — Благодаря.
Той ни поведе вътре. Подминахме детекторите на метал, прекосихме лобито от мрамор и бетон и продължихме към сърцето на сградата — огромно кръгло помещение с работни станции, подредени като спици на колело. Приличаше на контролната зала за космически мисии в Хюстън, само дето хората тук насочваха всеки самолет в Северна Калифорния, който се намираше извън зоната за контрол на кулите на летищата. Прекосихме я и се качихме по метална стълба до остъклен офис с изглед към залата долу.