Джим бе създаден за адвокат. Което означаваше, че работи на момента и съдебната зала е неговата стихия. Действаше рефлексивно, а не обмислено. Но в същото време знаеше границите си. Наемаше отряди сътрудници да пишат адвокатските му досиета. Десетки стажанти, които да събират доказателства по делото. Секретарката планираше дните му до това какво си поръчва за обяд и по какъв маршрут шофьорът му да го откара до дома.
Докато стихията му беше съдебната зала, през годините той бе събрал екип и с други специалности. Една от тях бяха данъците и именно тя му беше позволила да си състави дълъг списък клиенти, в който фигурираше всеки богаташ, магнат, титан и рок звезда северно от Тихуана. Както и доста южно от нея. Юристите му се заравяха във финансите на клиентите и ги преструктурираха. Създаваха организации с идеална цел и фиктивни благотворителни дружества и измисляха начини да прехвърлят пари в офшорки и обратно. Джим имаше репутацията на човек, който понякога си затваря очите и не отговаря на всички зададени му въпроси. Оставяше резултатите да му бъдат реклама и мълвата за постиженията му се разпространяваше бързо в ограничения кръг на клиентелата му. Всичко това означаваше, че когато видях името на Джим Гарднър във формуляр 8050 за регистрация на летателни апарати, не изпаднах в див възторг и не припаднах.
Бизнесът на Джим бе да обслужва богатите. През последните двайсет и четири часа беше станало ясно, че човекът зад смъртта на Клеър Грейвсенд е наистина богат. Ако той се намираше зад компанията, която бях открил в регистрите на имоти, значи притежаваше част от Северна Калифорния с площта на Сан Франциско. Имаше лимузина с шофьор и двумоторен хеликоптер. Ако Джордж беше прав, разполагаше с достатъчно влияние, за да накара топ учен от Южна Корея да изчезне безследно. Не знаех кой е той, нито какви са намеренията му.
Обадих се по пътя, докато Илайджа ни караше обратно към Сан Франциско. Разбира се, знаех, че рискувам. Розмари Таунсенд беше секретарка на Джим през целия си живот. Лоялността беше първият й инстинкт, но вторият бе дискретността. Трябваше да действам внимателно, иначе Джим щеше да разбере, че съм го взел на мушката. Най-добрата възможност беше изненадата. Джим нямаше да иска да разговаря с мен и щеше твърдо да отхвърля всички въпроси, които исках да му задам. Той имаше повече врагове от всичките си клиенти, взети заедно. Затова беше внимателен. Животът му беше устроен в пръстени на сигурност, последният от които беше разрешително за носене на оръжие и полуавтоматичен пистолет 40-и калибър, който носеше навсякъде освен в съда.
Телефонът още звънеше. Розмари сигурно беше зад бюрото на Джим и внасяше ръчно поправки в календара му. Тя вдигна на седмото позвъняване.
— Кабинетът на господин Гарднър.
— Рози, ти ли си?
— Лий?
— Същият — казах аз. — Джим там ли е?
— Да, но има среща.
Естествено, че имаше среща. Живееше с тях, защото не обичаше да говори по телефона и да пише имейли. Розмари прекарваше по-голямата част от деня в подреждане на серия срещи. Джим и клиент. Джим и свидетел. Джим и лишен от права адвокат, станал частен детектив.
— Знаеш ли кога ще си бъде у дома? — попитах аз. — Искаше да намина и да му покажа досието си за Наташа, но забравих кога.
— Не видях това в календара му.
— Работя по нещо за него. Мисля, че е по-скоро личен въпрос. Може би не трябваше да споменавам за нея.
Бях си измислил името Наташа. Звучеше като жена, с която Джим би могъл да се забърка и после да иска да я разкара. Измислицата изглеждаше достоверна, защото подобни неща се бяха случвали и преди.
— Всичко е наред — рече Розмари. — Няма да кажа нищо. Ще се прибере в осем.
— В апартамента ли?
— Не, утре ще работи от къщата си.
— На „Скайлайн“ ли?
— Точно така.
— Благодаря, Рози.
— За нищо. И бъди спокоен, няма да спомена нито дума.
Затворихме и Илайджа измина още петнайсет километра, докато обмислях какво да правя. После извадих телефона и звъннах на Оливия Грейвсенд. Икономът влезе в обичайната си роля на ледена бариера и ме прехвърли.
— Господин Кроу?
— Попаднах на добра следа — казах аз. — Затова се питам дали бихте ми заели господин Ричардс за довечера.
— Вие току-що разговаряхте с него.
— Реших, че ако вие му кажете, ще мине по-добре.
— Какво искате да му кажа?