— Да вземе кола — голяма кола — и да ме чака в седем и половина.
— Къде?
— В началото на пътеката Саратога Гал при Скайлайн Драйв. И преди да стигне там, да облицова багажника с найлон.
— Друго?
— Ще се погрижа да се прибере у дома към десет.
— И тогава ще разполагам с отговори ли?
— Надявам се всички да разполагаме.
— Добре, Кроу — каза тя. — Ще ви го изпратя.
Булевард „Скайлайн“ минава през гористия гръбнак на полуострова — километри полегати и остри завои с възможности да излезеш от пътя и да съзерцаваш градчетата долу. Сан Матео, Менло Парк, Пало Алто — все места, където за такива като мен няма работа, освен ако нещата не се оплескат. Тогава ставах добре дошъл, стига да не забравям да паркирам по-надолу по улицата и да звъня на задния вход.
На пресечката с Магистрала 9, където тя пресичаше планините по заобиколния си път от Сан Хосе до Санта Крус, имаше открит резерват, пътека и паркинг за двайсет-трийсет коли.
— Десет кинта, че това е той.
Илайджа посочи с брадичка сребристосив „Ягуар“ в края на паркинга. На шофьорското място седеше белокос мъж, поставил и двете си ръце върху волана.
— Той е — казах аз. — Спри до него.
Слязохме от микробуса, качихме се на задната седалка на ягуара и обясних какво ще правим. Господин Ричардс слушаше внимателно, като кимаше на всички правилни места. Не зададе никакви въпроси, докато не приключих, а и тогава имаше само един.
— Джеймс Гарднър ли е убил нашата Клеър?
— Не — казах аз. — Но знае кой го е направил.
— За мен това е достатъчно.
Погледнах Илайджа. Десет минути преди това той се беше обадил в работата, като кашляше здравата и обясняваше, че няма да отиде. Ако ставаше въпрос само за пари, аз щях да съм очевидният избор. Плащах му две месечни заплати за няколко часа работа. Той обаче трябваше да мисли и за последствията. Пет хиляди долара за пет часа работа е едно. Двайсет години до доживотна за отвличане — съвсем друго.
— И аз — каза той. — Нищо против.
— В такъв случай ще се видим след около половин час.
Господин Ричардс дръпна назад закопчания си с ръкавела маншет и погледна часовника си.
— В осем и пет.
— Точно — каза Илайджа.
— Горе-долу. Това не е хирургична операция.
Слязох от колата и отворих плъзгащата се странична врата на микробуса. Взех черния калъф за възглавница, който двамата с Илайджа бяхме напълнили с нещата, които щяха да ми потрябват, метнах го на рамо, затворих и тръгнах.
Пътеката първо минаваше по билото, но после се спускаше стръмно надолу. Отначало вървях през мокра златиста трева. После минавах под покрити с мъх дъбове и ниски лаври. По-нататък пътеката се спускаше още повече и ставаше по-тъмно. Новите ми обувки с техните гладки кожени подметки не бяха предназначени за такъв преход. На два пъти се подхлъзнах върху мокри камъни и паднах. Може да не беше само заради обувките. Още не бях дошъл напълно на себе си след „Крийксайд“.
Когато се спуснах още в сенките на високите дървета, шумът от магистралата заглъхна, сякаш всичко освен гората беше изчезнало. Чуваше се шепотът на вятъра. Някъде по-нагоре, където дърветата се разреждаха и имаше поляна, самотен присмехулник беше твърдо решен да пее цяла нощ. Изминах цял километър и половина, като го слушах.
Пътеката водеше надолу към котловина. Стигнах края на малката долина, където две била се срещаха като деликатната извивка между два пръста. Там спрях и извадих телефона на Илайджа. Отворих сателитната карта и проверих местоположението си. Намирах се на правилното място. Ако тръгнех право нагоре през гората, след около четиристотин метра щях да се озова в частна собственост. В гората на Джим.
Затворих картата и се обадих на господин Ричардс. Илайджа вдигна веднага.
— Как е положението? — попитах аз.
— В момента приближава.
Той седеше в микробуса, управляваше дрона и гледаше картината от камерата му на малкия екран.
— Порталът е затворен — каза той. — Сега минавам над алеята. Завършва с обръщало.
— Има ли коли?
— Отвън не. Има гараж.
Това означаваше, че готвачът и икономът му са си тръгнали. Секретарката ми беше казала, че Джим смята да работи от къщи утре сутринта. Тези два факта трябваше да ми кажат нещо, но не направих връзката. Иначе щях да променя плана си или да отменя цялата операция. Имах цицина с размерите на топка за бейзбол и бях изнервен от онова, което ми беше дала Джулиет. Ако играех шах със Смърт, щях да изгубя на третия ход. Единственото ми преимущество беше, че шахът има правила, а реалният живот няма. Пък и винаги съм подхождал гъвкаво към правилата.