— Ще обиколя къщата и ще надникна през прозорците — каза Илайджа.
— Давай.
Свалих калъфа от рамото си и започнах да се катеря, като на по-стръмните места се хващах за дърветата. На всеки петнайсетина метра трябваше да спирам, за да си поема дъх. Чух Илайджа да говори нещо и вдигнах телефона към ухото си.
— Не виждам нищо. Вътре е тъмно.
— Добре. Аз идвам. Бъдете готови.
Затворих и погледнах часовника си. Осем без десет. Джим мразеше да подранява толкова, колкото и да закъснява, затова можех да разчитам, че шофьорът му ще го закара при къщата след десет минути. Трябваше да побързам, ако исках да съм там, когато пристигне. Отворих калъфа и започнах да ровя в него, докато не намерих черната скиорска маска. Сложих я и я нагласих така, че да виждам, и отново поех нагоре.
29.
В осем без три теренът стана равен и когато излязох от гората, пред мен се издигаха бетонните стълбове, които поддържаха задната половина на къщата на Джим. Минах под широката задна тераса, излязох отстрани на къщата и продължих към предната фасада. Погледнах нагоре към сивото небе и клоните на дърветата. Трябваха ми няколко секунди да открия дрона. Изобщо нямаше да го забележа, ако не знаех, че е някъде там. Той беше увиснал на трийсетина метра височина зад прикритието на млади секвои.
Отидох при групата дървета, клекнах в меката червена постелка под тях и отново отворих калъфа. Вътре имаше основен комплект за похищение. Зашеметител с размерите на електрическа самобръсначка, способен да те обездвижи с едно натискане на копче. Ако успеех да поваля Джим с това, имах и тиксо. След преживяното в Лейтънвил нямах желание да правя икономии. Бях донесъл достатъчно тиксо да опаковам Джим като мумия. След като му метна калъфа през главата и го залепя добре около врата, щях да мога да го мъкна лесно, все едно е куфар.
Знаех, че трябва не просто да изкарам акъла на Джим. Нямах друг избор. Никакъв предлог нямаше да го накарам да се качи в колата на Оливия Грейвсенд. Ако дойдеше с мен, щеше да бъде вързан и напъхан в багажника, докато съм пред очите му. Това беше линия, която никога нямаше да прекрача. Извадих зашеметителя и сложих пръст върху копчето. Анодите изглеждаха достатъчно остри, за да пробият плат и да изпразнят заряда си директно в мускулите му. Представях си как ще пристъпя тихо зад него и ще притисна уреда във врата му. Той ще падне, а аз ще взема ключовете му и дистанционното за домашната аларма. И ще владея положението.
Пресмятах как точно да го приближа, когато видях приближаващи светлини по алеята и чух свистенето на гуми по гладкия асфалт. Мислех си, че съм готов, но десет минути по-късно, когато черният „Рейндж Ровър“ спря на обръщалото, всичко се промени.
Гледах как Тайтъс слиза от колата и отваря задната врата. Напълно нормално. Точно това очаквах да видя. После обаче видях добре оформен крак и чух тракането на високо токче по асфалта. Видях коляно, бяло бедро и края на алена рокля. Жената слезе и отстъпи настрани. Отметна червената си коса от дясното си рамо и изчака, докато Джим слезе от същата врата и я прегърна през кръста.
Още държах зашеметителя, но бях на път да го изпусна. Изобщо не бях предвидил подобно нещо. Джим трябваше да слезе сам, а шофьорът му да потегли и да ни остави сами. Така беше всеки път, когато посещавах Джим в къщата му. Това беше сценарият, за който се бях подготвил. Не можех да причиня на жената онова, което бях готов да сторя на Джим. Нямаше да я зашеметя с двеста хиляди волта и да рискувам сърцето й да спре. Нямаше да използвам юмруците си, ако електричеството не свърши работа. Така че замръзнах. Клекнах между дърветата и загледах как Тайтъс потегля, а Джим използва дистанционното на ключодържателя си, за да изключи алармата. После отключи, въведе жената в къщата и бутна вратата с левия си крак.
Тя се затръшна и моментът за действие отмина.
Станах и прибрах зашеметителя в калъфа. Преди да започна да отстъпвам крадешком към задната част на къщата, телефонът на Илайджа завибрира в джоба ми. Извадих го и отговорих.
— По дяволите — каза Илайджа. — Коя е дамата?
— Видя ли я?
Погледнах нагоре. Дронът още висеше точно над мен, почти невидим, ако не се броеше малката червена светлинка отстрани.
— Естествено. И сега какво? Имаш ли план?
— Не бих казал.
— Той е вътре с момиче, нали така? — каза Илайджа. — Приятна тиха нощ само за двамата. Трябва да го накараш да излезе. Сам.
— Не мога да звънна на вратата му.
Ако го направех, той щеше да ме види на камера или през шпионката. Нямаше да отвори вратата на маскиран тип. А видеше ли лицето ми, реакцията му нямаше да е много по-добра.