— По дяволите.
— Можеш да ми помогнеш.
— Порталът е затворен.
— Добре.
Продължих с глезените на Джим. Когато приключих с тях, нахлузих калъфа на главата му и го залепих хлабаво на врата. Претърсих джобовете му, намерих ключовете и извадих портфейла и телефона му. После се изправих и се огледах. От страната на Илайджа на портала имаше циферблат за въвеждане на код и интерком, монтирани на нисък каменен стълб, така че шофьорът да може да стигне до тях, без да слиза от колата.
— Провери ключовете — каза Илайджа. — Трябва да има копче за дистанционното на алармата.
Намерих копчето, натиснах го и порталът започна да се отваря към мен. Илайджа видя проблема, пъхна се през процепа и изтича при мен. Аз хванах Джим за краката, а Илайджа — за раменете, и двамата го вдигнахме и го отместихме назад, преди порталът да го е ударил.
— По-добре да го товарим — каза Илайджа. — Някой може да мине всеки момент.
Тръгнахме към микробуса. Илайджа мъкнеше основната тежест.
— Да не забравяме червенокоската — казах аз. — Ще прецака всичко, ако остане в къщата.
— Имам идея за това.
— Само ти — казах аз. — Но все пак по-добре от нищо.
Стигнахме микробуса и Илайджа подхвана Джим с едната си ръка, а с другата отвори страничната врата. Напъхахме го в товарното отделение и той тихо изстена. Илайджа затръшна вратата и отново стана тихо.
— Стига де — каза той. — Познаваш ме. Тя ще бъде откарана у дома с луксозна кола и професионален иконом зад волана.
В крайна сметка стана точно така. Трийсет минути след като потеглих на юг, возейки все по-обезумяващия Джим в микробуса на „A-Стар Аплайънс“, господин Ричардс спря пред вратата на Джим, позвъни и каза на червенокоската, че господин Гарднър е бил повикан по спешност. Затова се наложило господин Ричардс, резервният му шофьор, да закара младата дама докъдето е нужно. Илайджа наблюдаваше всичко това скрит между дърветата и ми преразказваше по телефона. Когато икономът и червенокоската потеглиха, той излезе от дърветата, отвори входната врата с ключовете на Джим и влезе в дома му. Отново бяхме в бизнеса.
30.
Пътувахме на юг. Джим се мяташе, омотан в тиксото. Още не беше видял лицето ми и аз не бях изрекъл нито дума. Свалих прозореца, докато минавахме през чесновите полета около Гилрой. Нощният въздух нахлу в микробуса — прохладен, влажен и миришещ на мазе, пълно със зеленчук.
— Карл? — каза Джим. — Ти си, нали?
Вдигнах прозореца, за да го чувам.
— Ако е за тръстовата сметка, няма проблем — каза Джим. — Мога да оправя нещата.
Не казах нищо.
Отпред имаше шерифска кола, спряла в една отбивка. Прозорецът на шофьора беше свален. Карах с постоянна скорост от деветдесет и пет километра в час. Не погледнах ченгето, докато минавах покрай него.
— Ако е за Деканса, не знам нищо — каза Джим. — Получих информацията по пощата, без обратен адрес. И само зададох няколко въпроса.
Тук нямаше как да не се усмихна. Товарното отделение на микробуса се беше превърнало в изповедалня. Аз бях невидимият свещеник. И той дрънкаше откровени лъжи, макар че поне засега бях готов да му опростя греховете. Ако си мислеше, че говори с престъпилия правилата агент Уайт, като нищо можеше да ме жертва.
Отново погледнах огледалото за задно виждане и видях само мрак. Шерифската кола си беше останала в отбивката.
— Ако е само за пари, можем да измислим нещо — каза Джим. — Ще бъде по-лесно, ако разговаряме и си получа телефона. Познавам хора, които могат да помогнат.
Отново не казах нищо.
Джим може и да имаше повредено чувство за правилно и неправилно, но иначе около него нямаше нищо дефектно. Не омаловажавах интелигентността му, задето не се беше сетил кой съм и къде го карам. Имаше достатъчно врагове, за да напълни с тях средно голям стадион. Щеше да му е трудно да познае кой точно му е нахлузил чувал на гърба и го държи вързан в микробус.
— Лансдейл, нали? Излезе миналия месец — каза Джим. — Не забравяй, че ти казах да не прехвърляш пари по този начин. На два пъти. Писмено. И ти въпреки това го направи. Трябва да си ми благодарен. Получи само десет години. Можеха да са повече.
Не говореше от чувство за вина, а от страх. Ако му беше останала и капка здрав разум, щеше да си затвори устата. Можеше да съветва колкото си иска клиентите си да мълчат, но никога не е бил връзван и товарен в микробус. Надявах се, че ще продължи да говори. Колкото повече работеше устата му, толкова повече щеше да се страхува, а това означаваше, че ще е по-слаб, когато най-сетне му задам въпрос.