И той го направи.
През единия час, който ми трябваше да стигна имението Грейвсенд, Джим мина през половината от дългия си списък прегрешения. Прецакани клиенти, хвърлени на вълците свидетели. Измами и потулвания. Няколко омъжени жени и доста техни дъщери. Клеър Грейвсенд явно беше много назад в списъка, защото, когато стигнахме портала на Оливия, още не я беше споменал. Слязох от микробуса и затворих вратата, преди да натисна копчето на интеркома. Не исках Джим да ни чуе да говорим. Заслушах се в тихия сигнал за повикване, след което чух гласа на клиента си.
— Да?
— Кроу е.
— Какво е това, което карате?
— Микробус.
— Къде е господин Ричардс?
— Изпраща у дома млада дама — казах аз. — Чакайте ме отпред. Господин Ричардс спомена инвалиден стол…
— На баща ми. В гардеробната му е.
— Докарайте го.
Тя прекъсна връзката и порталът започна да се отваря. Върнах се при микробуса и погледнах назад, за да проверя Джим. Беше се свил на кълбо. Това беше единствената поносима поза, тъй като ръцете му бяха вързани отзад. Седнах зад волана и изминах останалото разстояние до къщата. Когато изгасих двигателя и изключих светлините, Оливия отвори предната врата и излезе, бутайки инвалиден стол. Пред вратата имаше стъпала и тя стигна до ръба на най-горното и спря.
Слязох, затворих вратата и се качих при нея. Оливия погледна лицето ми с всичките му синини и лепенки. После погледна дрехите, като сигурно оценяваше всичко и се питаше дали възнамерявам да го включа в сметката, която ще плати.
— Какво става, Кроу?
— След малко ще разберете — казах аз. — Чакайте ме в оръжейната и отключете френската врата. Няма да се бавя.
— Добре.
Взех инвалидния стол и го свалих до микробуса. Когато я чух да заключва след себе си, отворих задната врата на микробуса и хванах Джим за раменете. Измъкнах го навън и го оставих да падне в стола. Тъй като ръцете му бяха вързани зад гърба, лесно можеше да се килне настрани, така че се наложи да го държа за яката и да бутам стола с една ръка.
Поехме по пътеката, която минаваше около къщата до градината. Някъде ромонеше невидим фонтан. Тук вълните се чуваха по-силно, откъм ръба на скалите духаше постоянен вятър. Стигнахме терасата и качих Джим до френската врата. Той се тресеше. Наведох се към калъфа за възглавница и прошепнах:
— Внимавай да не намокриш гащите. Няма да се покажеш в добра светлина пред нея.
После отворих вратата и го вкарах в стаята. Оливия чакаше, седнала на стола си с права облегалка. Камината беше студена като при първата ни среща тук. Закарах Джим между двата стола и сложих ръце на раменете му. Той трепна от докосването.
— Искате ли отговори? — попитах я аз.
Оливия погледна пленника, когото бях довел в дома й. На лицето й изобщо не беше изписан ужас. А само любопитство. Тя вдигна чашата бренди от дръжката на стола си и отпи.
— Той ми каза, че подхождате гъвкаво към правилата — рече Оливия. — И че сте упорит кучи син. Сега разбирам.
— Кой го е казал?
— Джим Гарднър.
— Джим? Това е най-хубавото нещо, което е казвал някога за някого.
Свалих тиксото около врата му и махнах калъфа от главата му.
Адвокат и клиент се взираха мълчаливо един в друг. Доколкото можех да кажа, никой от двамата не си пое дъх през първите десет секунди. Чувах как вълните се разбиват долу в скалите. Помислих си за Клеър. Как пропада надолу в мрака. Оливия първа наруши мълчанието.
— Господи, Джим.
Като никога той нямаше какво да каже. А само местеше поглед от мен към нея и обратно.
— Влязъл си в конфликт на интереси, нали? — казах аз. — И то доста сериозен.
Джим преглътна и си възвърна дар слово.
— Не знам за какво говориш, Лий.
— Имаш двама клиенти. Оливия и човекът, който е убил дъщеря й. Знаеш името му.
— Не знам кой е убил Клеър.
— Напротив, знаеш — казах аз. — Сигурен съм.
Обърнах се към Оливия, защото тя не беше чувала следващата част. Но в същото време говорех и на Джим.
— Когато бях в Бостън, някакъв мъж влезе в къщата на Клеър и ме нападна. Убих го — не защото ме бива в това, а защото извадих късмет. Помислих си, че е свързано с друг случай на Джим. Че ме е проследил до Бостън и е проникнал в къщата заради мен. Не заради Клеър. Оказа се, че греша.
— Някакъв мъж влязъл… И вие сте го убили?
— Да, госпожо.
— Не ми викай „госпожо“, Кроу — рязко рече тя. — Убил си човек в моя къща?