Деканса само поклати глава.
— Трябва да отговорите на глас — каза Джим. — Съдебният стенограф, онази чудесна дама пред вас, ще получи киселини, ако не ви чуе.
— Никога не съм чувал за нея — каза Деканса. Той гледаше чашата вода пред себе си. Свали ръцете си от масата на свидетеля и ги скри в скута си.
— Къде бяхте на двайсет и трети март две хиляди и четиринайсета година?
— Не знам.
— Странно. През последните пет часа демонстрирахте отлична памет — отбеляза Джим. — Позволете да ви попитам следното. Кое е най-близкото летище до Ийгъл Пас, Тексас?
— Не знам — каза Деканса. Той погледна към Намар, но онзи се беше обърнал и си шепнеше през парапета с двама от агентите на ФБР на първия ред.
— Не знаете — повтори Джим. — Добре, да опитаме така. Кои са директорите на „Ранч Фор Корпорейшън“? Ако позволите да опресня паметта ви, фирмата е създадена на Каймановите острови. Регистрирана като чуждестранно юридическо лице в Тексас. На двайсет и трети март две и четиринайсета.
Този път Намар се изправи.
— Ваша чест — каза той. — Може ли да приближим?
— Зададох въпрос — рече Джим. — И бих искал да чуя отговора му.
Съдията премести поглед от Джим към Намар. После към Деканса, чието чело беше лъснало от пот.
— Отговорете на въпроса.
Деканса погледна към нея. Поклати глава с изцъклени, широко отворени очи.
— Какво… тоест… — Той посочи към съдебната стенографка. — Може ли да го прочете отново?
Без да чака отговора на съдията, жената прочете последния въпрос на Джим. Джим се беше облегнал върху предната страна на катедрата. Намар отново си беше седнал и си шепнеше с агентите на ФБР.
Деканса продължаваше да клати глава.
— Не знам — каза той. — Никога не съм чувал за такава компания. Така че няма как да знам директорите й.
— В такъв случай, нека ви попитам…
Намар стана и го прекъсна.
— Ваша чест, може ли да се приближим сега?
— Добре.
Съдията се пресегна покрай чукчето си и натисна копче. От говорителите на тавана над съдебните заседатели и публиката се разнесе шум. Когато Джим и Намар приближиха за съвещание, беше невъзможно да се чуе какво казват. Но не беше трудно да си представи човек. Намар искаше да знае: Накъде бие с тези въпроси, по дяволите? А Джим казваше: Не съм длъжен да му давам карта. Свидетелят си е негов. Ако не знае накъде бия, това си е негов проблем. Размяната на реплики продължи около минута. Деканса, останал сам и забравен на мястото за свидетели, имаше вид на човек, който иска да се втурне към най-близкия прозорец и да се метне през него. Без значение, че се намирахме на седемнайсетия етаж.
Когато съдията изключи шума и адвокатите се върнаха по местата си, не можех да позная какво е решила. Джим зае мястото си пред катедрата. Намар седна и се обърна към по-младшия прокурор от лявата си страна.
— Господин Деканса — каза Джим. — Ранчото ви при Ийгъл Пас има ли писта?
Намар тутакси скочи на крака.
— Възразявам! — И с по-тих глас добави: — Въпросът е неоснователен. Адвокатът каза, че ще пита за чужди корпорации.
— И активите им — уточни Джим. — Определено споменах активите.
— Свидетелят ще отговори на въпроса.
— Писта ли? Та аз дори не знам за никакво ранчо.
— Значи нямате ранчо в Ийгъл Пас?
— Не.
Джим отиде до масата си и взе тънка папка. Отнесе я при катедрата и я отвори. Не бързаше. Целта беше да накара съдебните заседатели да се чудят какви ли изобличаващи документи ще извади. И — може би по-важно — да остави Деканса да агонизира по-дълго.
— Значи казвате, че не знаете нищо за никакво ранчо — ранчо с площ пет хиляди двеста четиридесет и шест акра — край Ийгъл Пас, Тексас?
С тези думи Джим погледна обратно към папката и плъзна пръст по първата страница.
— Три жилищни постройки, писта и хангар, сменили собственика си на двайсет и трети март две и четиринайсета?
Деканса гледаше към Намар, но онзи или говореше с колегата си, или си шепнеше с агентите на ФБР зад него. Не гледаше как свидетелят му се пържи пред всички. Затова Деканса се обърна към единствения си друг спасител. Клиентът на Джим. От мястото си не можех да кажа дали на лицето на онзи се изписа нещо. Може би кимна. Може би само така ми се е сторило.
— Аз… просто не… тоест…
Джим пристъпи три крачки напред.
— Да се върнем назад — каза той. — Когато започнахме преди няколко минути, ви попитах за псевдоними. Представяли ли сте се някога под псевдоним, сър?
Деканса погледна китките си. Бяха бледи — напоследък беше прекарал много време между четири стени. И се очертаваше да прекара още повече.