— Това са само косвени улики — каза Джим. — И не можеш да докажеш нищо без час на смъртта.
— Прочетох доклада от аутопсията — казах аз. — Ти чел ли си го?
Той впери мълчаливо поглед в мен, а аз заговорих на Оливия, без да я поглеждам.
— Какъв часовник имаше Клеър?
— „Ролекс“. Аз й го подарих.
— „Пърлмастър“ — уточних аз. — Отбелязан е в описа на личните й вещи. Качествен часовник, нали, Джим? Но дали би могъл да оцелее при падане от шестстотин метра? Наистина ли мислиш, че не знам точното време на смъртта?
— Радарът…
— Стига, Джим. Ако някой изрита високо топка в Южна Корея, те го научават. Знаят къде е бил хеликоптерът. Всичко е записано.
Джим отново се загледа в камината. Зачаках да видя какво ще измисли. Десетте секунди станаха двайсет. Цяла вечност пред журито, което в случая беше Оливия Грейвсенд.
— Джим — каза тя.
Когато заговори, думите му бяха изречени бавно и твърдо. Джим можеше да използва уверения си, запазен за съдебната зала глас със същата лекота, с която някой намята сакото си.
— Регистрирах хеликоптер на името на дружество с ограничена отговорност. Искаш от мен да разкрия името на негов член. Тази информация е поверителна и достъпна само за адвокат. Никой съдия няма да ме принуди да отговоря.
— Не ми трябва съдия — казах аз.
Извадих телефона на Илайджа и направих видеовръзка.
31.
— Как я карате? — попита Илайджа.
Той седеше в кухнята на Джим и държеше телефона на иконома в изпънатата си ръка. Беше си сипал чаша вино от хладилника на Джим. До нея имаше чиния ордьоври. Явно бяха оставени от готвача, за да има какво да предложи Джим на червенокоската. С малък нож Илайджа си отряза резенче гъши дроб. Точно това исках да видя. Постъпката му означаваше, че е намерил онова, което ми трябва.
— Бива — казах аз. Държах телефона така, че Джим и Оливия да виждат екрана. — Просто трима души, седнали около камината в оръжейна и разговарящи за убийство. Липсва ни единствено икономът.
— Още ли не се е върнал?
— Може да е запрашил нанякъде с младата дама — предположих аз.
— Искате ли да видите какво намерих?
— Давай.
Илайджа обърна телефона така, че камерата да гледа пред него. Тръгна, като прекоси кухнята, спусна се по широките стъпала до салона, мина покрай бара и отиде до стария асансьор, който архитектът на Джим беше успял да спаси от един банкрутирал хотел в Канзас Сити. Влезе вътре, дръпна решетката и натисна единственото копче. Загледахме го как се издига над салона, минава през втория етаж и стига до стъклената стая на третия. Той излезе от кабината и завъртя телефона, за да ни даде пълна картина от помещението. В него имаше дървени шкафове около бюро в средата. Чекмеджетата бяха отворени и празни. Купчини листове бяха подредени спретнато на килима и по писалището.
— Колко клиенти намери? — попитах аз.
— Седемдесет и двама.
— Толкова много ли? С цялата информация — банкови сметки, социални осигуровки и така нататък?
— А също разпечатани имейли — каза Илайджа. — И касети. Твоето момче е от старата школа. Записва телефонните си разговори на лента.
Ръката на Илайджа се появи на екрана и взе малък плик от върха на една купчинка. Отвори го и извади миниатюрна касета.
— Много такива ли намери?
— Трийсет-четирийсет. Кой прави такива неща?
Погледнах Джим и свих рамене. Знаех за касетите и навика му да записва. Правеше го, в случай че му се наложи да изнудва собствените си клиенти. Ако им хрумнеше да си спестят разходите за адвокат, Джим вадеше записите. Никога не му е минавало през ума, че могат да попаднат накуп в ръцете на ФБР, независимо дали клиентите му са си платили, или не.
— Представяш ли си какво ще стане, ако приятелят ми събере всичко това в кашон и го остави на прага на агент Уайт? — попитах аз. — Имаш много клиенти. Лорка не е единственият, който може да накара човек да изчезне безследно.
— И теб те има на някои от касетите.
— А ти си на всички — отвърнах аз. — Така че клиентите ти няма да се чудят откъде са дошли те.
Наблюдавах го, докато осмисля думите ми.
— Трябва ми само име, Джим. Не е нужно да научава откъде съм го узнал.
Той премести поглед от мен към Оливия и после към екрана на телефона. Илайджа отново даваше картина към стаята. В нея имаше десетки хиляди страници от документи. Банкови извлечения. Платежни нареждания. Фалшиви фактури. Швейцарски сметки и номера на сейфове в трезори на Каймановите острови. Цели империи можеха да рухнат за една нощ. Повечето от тях щяха да заведат дела, но някои можеха да помислят и за по-твърди мерки.