— Името — казах аз.
— Няма да ти говори нищо — каза Джим. — Той върши всичко през фиктивни компании и холдинги. Слага си ръкавици, преди да натисне копчето на асансьор. Истински призрак е.
— Е, кажи ми името на призрака.
— Стефан Ларсен.
— Колко струва?
— Много. Повече от всеки в тази стая.
— Как се е сдобил с богатството си?
— Не знам.
— Джим.
— Наистина не знам. Мисля, че в миналото се е занимавал с наука.
— През деветдесет и четвърта си му помогнал да наеме доктор Парк Квунгхо от Южна Корея, нали?
За миг на лицето на Джим се изпита изненада — рядка гледка за него. Успя да я потисне, но недостатъчно бързо. Забелязах я, както и Оливия. Тя ме наблюдаваше толкова внимателно, колкото и него. Нямаше представа какво точно става.
— Да наеме… не.
— Какво тогава?
— Ларсен поиска да намеря Парк. След като го беше наел.
— Поискал е да го намериш, след като е изчезнал за втори път. През деветдесет и шеста. Това ли искаш да кажеш?
— Да.
— За какво говорите? — попита Оливия. — Кой е този Парк?
Вдигнах ръка към нея да изчака. Исках Джим да говори, докато е в настроение за това. Ако му се удадеше възможност да замълчи, щеше да измисли някаква стратегия да избегне пораженията, които заплашвах да му нанеса.
— И ти го свърза с детектив, нали? — попитах аз. — По същия начин, по който свърза Оливия с мен?
— В известен смисъл.
— В какъв смисъл?
— Ларсен искаше да намери Парк. Но също така искаше след откриването му да се случат някои неща. Затова му трябваше много конкретен вид човек. Свързах го с някого и мисля, че двамата се сработиха отлично. Доколкото чух, Ларсен го е направил свой редовен служител.
— Иначе казано, трябвал му е убиец. И ти си му помогнал да си намери.
— Ще трябва да питаш Ларсен какво му е трябвало.
— Или убиеца — казах аз. — Той със сигурност би трябвало да знае.
Джим поклати глава.
— Пропусна шанса си. Той е мъртъв.
— Кога и как?
— Ти знаеш по-добре от мен — отвърна Джим. — Защото сам го уби в Бостън.
Трябваше ми момент да смеля думите му.
— Когато ти показах снимката, ти каза „Браво на теб“. И после ми каза, че има и други. Помислих си, че говориш за федерални. А ти си имал предвид хората на Ларсен.
Той кимна едва забележимо.
— Колко?
— Не знам. Аз изпратих само онзи човек. Но той е осигурил други. След известно време всичките ми изглеждат еднакво.
— Какво е искал Ларсен от Клеър?
— Не знам.
— Знаеш ли какво е работил доктор Парк за него?
— Нямам представа, Кроу. Много добре ме познаваш.
— Така е — казах аз. — Клиентът ти дава куфарче на човек, който отлита до Насау и прехвърля пари на пилот, който пък поема натоварен с кокаин самолет от плантация край Рио Гранде. И ти нямаш представа с какво си изкарва хляба клиентът ти. Абсолютно никаква. Може да е собственик на магазин за куфари.
— Доколкото знам, Ларсен никога не е предавал куфарче на когото и да било.
— Тогава да говорим по същество — казах аз. — Къде мога да го намеря?
— Не знам.
— Къде му пращаш сметките си?
— На имейл адрес.
— Това не ме урежда, Джим. — Погледнах телефона. Видеовръзката още не беше прекъсната. — За колко време ще можеш да прибереш всичко и да го закараш до къщата на Уайт?
— Ти взе микробуса — каза Илайджа. — Но няма страшно. Твоето момче има порше в гаража. Мога да натоваря всичко на него и да дам на Уайт ключовете.
— Действай тогава.
— Дадено.
Джим гледаше екрана. Илайджа остави телефона така, че да можем да го виждаме как кляка и започва да събира купчините документи.
— Още имаш избор — казах аз. — Труден избор. Ще се обадиш ли на клиентите си, за да им кажеш какво се е случило? Или ще се скатаеш и ще чакаш да научат от федералните?
Джим се позамисли. Може би обмисляше шансовете си да се измъкне от положението с искане материалите да не бъдат допускани в съда. Във веригата улики имаше пропуски. Разговорите с клиентите бяха защитени. Нямаше начин властите да ги използват в съда. Валидни доводи, но Джим знаеше и обратната страна — независимо дали използват документите или не, властите ще знаят всичко. И клиентите на Джим също няма да забравят.
— Джим, чу ли ме? — попитах аз. Аудиовръзката по телефона беше заглъхнала за половин секунда. — Знаеш какво е това, нали? Батерията си отива. Когато си отиде напълно, няма да мога да го отзова. Дори да искам.
— Дадох ти името.
— Кажи ми къде е и документите ти ще бъдат на сигурно място.