— Не знам къде е в момента. Но знам нещо почти толкова добро — каза Джим.
Той наведе глава и смръщи вежди. По същия начин, по който го правеше в съда, когато искаше журито да се наведе към него, изпълнено с напрегнато очакване. Просто си беше такъв. Не можеше да се владее.
— Знам къде ще бъде утре вечер.
— Да, бе.
— Покани ме на нещо в Бевърли Хилс.
— Какво нещо?
— Сбор, както го нарече — отвърна Джим и прочисти гърлото си. — Възможност. „Не само шансът на живота, а шансът на много животи“, ако искаш да чуеш точните му думи.
— Звучи ми като съмнителна реклама.
— Точно това си помислих и аз — каза Джим. — Затова казах, че може и да намина. И сигурно бих го направил, за да се запозная с приятелите му. Свежа кръв и тъй нататък.
— Кога и къде?
— Утре в девет. В къща нагоре сред хълмовете. Нямаше нужда да ми казва адреса — къщата на Мередит.
— Чия?
— На Мередит Майлс. Актрисата.
— Тя клиент ли ти е?
— Оливия ми я прати.
Погледнах към Оливия и тя кимна.
— Имаш ли адреса й?
— Естествено.
Приближих телефона до устата си и заговорих на Илайджа:
— Натовари поршето. Замини в която посока решиш. Ако можеш, смени колите и намери хотел някъде. Вземи документите и чакай да ти се обадя.
— Дадено.
Прекъснах връзката и се огледах. Щеше да е погрешно да кажа, че нещата в оръжейната са безценни. Тук имаше редици английски пушки. Чифтове пистолети за дуел в облицовани с кадифе кутии. Цената им можеше да бъде определена и договаряна. А от гледна точка на сигурността това беше проблем. Цялата къща беше примамка. Всичко в нея можеше да бъде откраднато и пласирано на черно. Разбира се, Оливия си даваше сметка що за мишена е. И бях готов да се обзаложа, че е взела мерки да се защити.
— Имате ли паник стая? — попитах аз.
— До спалнята ми.
— Можете ли да я заключвате отвън?
Тя кимна.
— С ключ.
— Ако пуснем Джим, той може да размисли. И да предупреди Ларсен — казах аз. — Ще се наложи да го задържите като гост за един-два дни.
Не ми хареса начинът, по който ме изгледа Джим, така че нахлузих отново калъфа за възглавница на главата му.
32.
Беше два след полунощ и аз пътувах на юг е ягуара на Оливия.
Отивах в дома на носителка на „Оскар“ в Бевърли Хилс на парти с преспиване, на което нямах работа. В джоба си имах около четиристотин долара и полуавтоматичен пистолет, който принадлежеше на бившия ми шеф. Носех добър костюм, но без вратовръзка. Имах телефона на Илайджа, но не и портфейл и документи. И петстотин километра, през който да измисля някакъв план.
Зад мен в Кармел Оливия и икономът й държаха под око Джим Гарднър. Бяхме извадили телефона от паник стаята и го бяхме заключили вътре, като преди това му бяхме махнали тиксото. Там имаше кухненски бокс, добре зареден хладилник и малка баня. Доколкото можех да преценя, Джим би могъл да изкара вътре две или три седмици, ако се наложи. Уютно и безопасно зад метър и двайсет бетон и стоманена врата, която беше достатъчно дебела, за да спре и танк. След като Оливия я затвори и завъртя ключа в ключалката, не можехме дори да го чуем как вика.
Не бях разказал на Оливия всичко, което бях видял и научил през последните четирийсет и осем часа. Тя знаеше главното — че някакъв мъж на име Стефан Ларсен е убил дъщеря й, като я е блъснал от хеликоптер. Не знаеше обаче за близначката на Клеър, нито за „Крийксайд“. Не знаеше и какво д-р Парк е направил за Ларсен. Всъщност това и аз не го знаех. Започвах обаче да си изграждам представа. Джим го каза сам — Ларсен продава възможности.
Шансът на няколко живота.
Гледах как слънцето изгрява, докато пътувах през Централната долина. Напояваните поля се простираха от двете страни на междущатската магистрала, а над тях беше увиснала утринна омара. Влизащият през климатика въздух миришеше на изкуствен и животински тор.
Не бързах за никъде.
Спрях на един пункт за почивка и закусих добре, после отидох в тоалетната и се измих в умивалника. Свалих лепенките от лицето си и огледах пораженията. Бяха останали само няколко охлузвания по едната скула. Цицината ми спадаше. Положението не беше добро, но изобщо не можеше да се сравнява с най-лошия бой, който съм ял някога. Колкото до главата ми, някои неща си оставаха малко мъгляви. Но мъглата се вдигаше. Нищо, което да не мога да оправя с десет часа сън в крайпътен хотел, един бърбън и тиленол.
Но първо направих малък оглед. Изминах останалия път до града, слязох от планините, минах през Сенчъри Сити и завих към възвишенията. Мередит Майлс живееше на Десео Лейн, близо до горната част на един каньон. Минах покрай къщи, в сравнение с които домът на Клеър на Бейкър Стрийт изглеждаше като колиба. И после, малко по-нататък, явно попаднах на истинските пари, защото изобщо не можех да видя къщите. А само оградите и стените.