Домът на Мередит беше в края на пътя. Оградата й от ковано желязо беше достатъчно висока, че да държи пуснати на свобода тигри и шимпанзета от другата страна, стига да го иска. Къщата не се виждаше, но при портала имаше кабина за охраната. Като се имаше предвид кой живее тук, останах изненадан, че в нея има само един човек. Той обаче си отваряше очите на четири и ме гледаше как намалявам. Поне бях в „Ягуар“, а не в Халата. Охранителят сигурно би запомнил „Камаро“ от 1965, но колата на Оливия беше перфектно анонимна по тези места.
Обърнах бавно. Като човек, който просто обикаля и убива време. Характерна за Ел Ей традиция, ако изобщо можеше да се говори за традиции тук. Спуснах се обратно в каньона. Познавах Ел Ей горе-долу толкова, колкото и Бостън. Просто продължих напред, докато къщите не станаха ниски и изсушени от слънцето, след което излязох от магистралата и намерих един мотел, където получих специалитета на управителя без много суетене. Двойно по-висока цена от обявената за стая на приземния етаж. Плащаш предварително в брой и не е нужно да се регистрираш.
Стаята беше всичко, което очаквах. Ръждясал климатик на прозореца. Един стол, една изгорена от фасове маса. Убита пурпурна покривка за легло, под която имаше тънко протрито одеяло. Мотелът се намираше точно под въздушния коридор за международното летище. През двете минути, през които оглеждах стаята и обръщах леглото, отгоре с рев прелетяха четири самолета.
Намалих максимално климатика и дръпнах найлоновите завеси. Наметнах ризата и сакото си върху облегалката на стола и сложих панталона на масата. Взех душ, реших да пропусна бърбъна, но глътнах един тиленол. После си легнах, без да се избърша. Сложих пистолета на Джим на нощната масичка и заспах.
Събудих се в шест вечерта и известно време останах да седя на ръба на леглото. Преброих колко от парите на Джулиет са ми останали, после и патроните в пистолета на Джим. Общо взето, положението ми не беше чак толкова лошо. Можех да си купя трийсет кафета и да убия девет души. И имаше добри шансове към десет вечерта да съм на път към най-близкия затвор, ако съм късметлия, или вързан и в багажника на кола, ако щастието не ми се усмихне.
Нямах твърд план как да избегна двете възможности. Бих могъл да се откажа, но имах клиент, който ми плащаше. Освен това бях замесен лично в играта — те бяха ударили офиса ми, бяха влезли в апартамента ми и на два пъти се опитаха да ме убият. Да не говорим, че си исках колата. Халата имаше сантиментална стойност — повече заради последните двайсет и четири часа, отколкото за последните шест години. Но все пак.
Освен това и Мадлин. Може би се бях опитвал да избягвам тази тема, да не мисля за нея. Ако двете е Клеър бяха продукт на някакъв лабораторен експеримент, то тя беше жертва точно толкова, колкото и дъщерята на Оливия. Ако я бяха отвлекли и ако бяха убили двама души, за да прикрият следите си, тя може би нямаше много шансове. Това беше брутална възможност, за която не исках да мисля.
В осем без четвърт бях в края на опашката от три коли и чаках да вляза в имота на Мередит Майлс. Първата кола беше до кабината на охраната, със свален прозорец. Не виждах шофьора и охранителя. Явно си говореха нещо, но нямах представа какво. След трийсетина секунди порталът се отвори и колата потегли. Вече бях втори на опашката, а зад мен имаше две коли — достатъчно близо до бронята ми, че да бъде трудно да се измъкна, ако се наложи. Не бях обещал на Оливия, че ще пазя колата й, така че поне имах някакви възможности.
Прозорецът на втората кола беше свален. Отново не успях да видя лицето на шофьора. Виждах обаче лявата ръка на охранителя. Изглеждаше едър тип. Трийсет секунди и порталът се отвори. Колата продължи напред и порталът започна да се затваря. Свалих крака си от спирачката и зачаках със запален двигател при кабината. Прозорецът ми вече беше свален. Едва сега успях да разгледам наистина охранителя. Той всъщност не седеше в кабината. А я носеше, при това тя му беше малка. Може би работеше допълнително, а иначе беше състезател от Националната футболна лига. Костюмът му не скриваше татуировките по врата и опакото на дланите му.
— Добър вечер — казах аз.
— Името ви, сър?
Гласът му се оказа странно писклив. Може би беше започнал да взема стероиди, преди да навлезе в пубертета.