— Джим Гарднър — казах аз.
Той ме погледна и присви очи като човек, който има нужда от очила, но не ги носи. Зачудих се колко ли често Джим е идвал тук — ако изобщо го е правил. Той обикновено обичаше да кара клиентите си да ходят при него. Но това беше Мередит Майлс. Джим може би допускаше изключения на обичайните правила. Охранителят отиде при кабината и извади папка. Консултира се с някакъв лист, като движеше нокът по списъка. Пръстите му бяха дебели колкото руло тоалетна хартия. Ако искаше, сигурно можеше да ме сграбчи за косата и да откъсне главата от раменете ми, без дори да усети.
— А, ето ви — каза той с детския си глас. — Чак в дъното.
— Където ми е мястото.
— Приятна вечер, сър.
Натисна копчето и порталът се отвори. Кимнах му, вдигнах прозореца и потеглих. Алеята се изкачваше нагоре и минаваше покрай изсъхнали на вид борове. Изминах двеста метра, преди да зърна къщата за първи път. Приличаше на нещо, чието място е някъде в Тоскана. Гладък пясъчник, хоросанови замазки, колони, куполи и големи засводени прозорци, които позволяваха на онзи вътре да гледа към двора, а онези отвън да се възхищават на скритите в таваните светлини. От двете страни на алеята бяха паркирани коли и аз спрях зад последната.
Тя беше джип. Жълто-кафяв, все още със засъхнала кал по калниците. Един от страничните прозорци беше доста напукан и се крепеше с тиксо във формата на X. Бих го познал навсякъде. В известен смисъл изпитах едва ли не облекчение. Винаги е по-лесно да се появиш на парти, на което можеш да видиш познато лице, с което отдавна копнееш да се срещнеш.
Изгасих двигателя, после и светлините. Известно време останах зад волана и се оглеждах. На широката предна тераса на къщата имаше хора, но дворът пустееше. Слязох от колата, извадих телефона на Илайджа и му се обадих. Вървях бавно — не към къщата, а по края на осветения периметър. Просто човек, който иска да довърши частен разговор, преди да се присъедини към останалите.
— Какво става, Лий?
— В къщата на Мередит съм — казах аз. — Обикалям отвън и крия лицето си с телефона ти, докато се оглеждам за някого.
— Успял си да влезеш? Браво на теб!
— Това беше лесната част.
— А коя е трудната?
— Онова, което следва.
— Имам чувството, че си помислил за всичко — каза Илайджа.
— Ако не ти се обадя до утре сутринта, подхвърли документите в някой контейнер за боклук и се обади на ФБР от уличен телефон.
— Ами поршето?
— Задръж го. Или го продай. Ако се стигне дотам, вече няма да ми пука.
— Добре — каза Илайджа. — Ще ме питаш ли аз как я карам?
— Как я караш?
— Страхотно. Взех си стая в „Дрейк“ на Юниън Скуеър. Само аз, десет кутии с документи и минибар, какъвто не си виждал.
— В „Дрейк“? — повторих аз. — Сериозно?
— Майтапя се. — Той замълча за момент. — В „Риц“ съм.
Бях заобиколил къщата и сега можех да видя задната й страна. Тя беше построена в склона. По средата на височината й имаше тераса с обичайните атрибути — джакузи, сглобяеми мебели, чадъри. Някакъв мъж се беше облегнал на парапета и правеше онова, което правех и аз — говореше по телефона на място, където не могат да го гледат и чуват. Нямаше да го забележа, ако не се беше обърнал да приеме повикването. Докато вдигаше телефона към ухото си, видях лицето му в профил.
Шофьорът ми. Онзи, който ме беше закарал от „Крийксайд“ до Лейтънвил. И който беше толкова против ранното ми слизане, че се беше опитал да ме застреля в гърба. Беше сам и това бе напълно логично. Приятелчето му от задната седалка или беше в хладилник в окръжната морга на Мендосино, или настанено в болницата за продължителен престой.
— Хей, Илайджа — прошепнах аз. — Приятно прекарване в „Риц“ или където там си. Забавлявай се до припадък. Трябва да бягам.
Затворих и прибрах телефона. Извадих пистолета на Джим от колана и ми хареса как го усещам в ръката си. Компактен и тежък като глава на чук. Уверих се, че предпазителят е сложен, и го затъкнах отново на кръста си. Тръгнах нагоре по склона, като следвах сенките на дърветата. Стигнах до терасата и се промъкнах, докато не се озовах зад него.
— Няма проблем — казваше той. — Ще се случи тази нощ.
Заслуша се за момент и каза:
— Да, сър.
Изчаках го да затвори, хванах го в душеща хватка с дясната си ръка и го придърпах плътно до себе си. Хрущялът на дихателната му тръба беше на свивката на ръката ми. С лявата си ръка хванах десния си юмрук, дръпнах назад и стегнах бицепса си. Класическо задушаване — притискане, което прекъсва кръвоснабдяването на мозъка. Той издържа около пет секунди, което беше половината от времето, което очаквах.