— Изникна нещо. Задържаха го в дома на друг клиент. Не успя да се измъкне.
— Трябваше да говоря с него.
— Можете да го потърсите на мобилния му — казах аз, което също беше вярно. Тя можеше да опита каквото си поиска. — Или ако не вдигне, да кажете на мен. Ще се виждам с него утре сутринта.
— Става дума за всичко това. — Тя сниши глас още повече. — Започвам да се колебая.
— И?
— И се питам какво е мнението на Джим. Ако може да погледне договора. Безопасен ли е? Ако нещо тръгне на зле, има ли изход? И изобщо законен ли е?
— Не зная. Не съм виждал договора.
— Нито пък аз. Всичко е толкова потайно, нали?
— Защо да не бъде? Все пак това е шансът на много животи.
— И на вас ли ви го каза?
— Ларсен ли? — отвърнах аз. — Това му е рекламната фраза.
— Откъде го познавате?
— Джим ме свърза с него — казах аз. — Помагам му да рационализира организацията си. Да я съкрати. Да ореже ненужното. Наречете го както ви се хареса. Не мога да навлизам в подробности, без да наруша поверителността на клиента си.
— Работата ви засяга ли и онова, което се предлага? — попита тя. — Ако има правни проблеми и е свързано с… с каквото е то всъщност… тогава няма да позволя да припарят до мен. Не и с игла.
— Внимателна сте.
Тя повдигна едва забележимо вежди.
— Как може да възнамеряваш да живееш вечно, ако не си внимателен? Може да имаш всички подходящи гени. Може да разполагаш с най-добрите подобрения. С всичко, което може да се купи. Но ако не се огледаш в двете посоки, преди да пресечеш улицата, това няма никакво значение — каза тя. — Елате с мен.
Тя ме хвана под ръка и ме поведе към къщата.
Спряхме на три пъти по пътя.
Първият път беше, за да поздравим един нюйоркски продуцент и испанска актриса. Тримата си размениха въздушни целувки с бузи на петнайсет сантиметра една от друга. Продуцентът стисна ръката ми, а актрисата само кимна. Мередит ме представи като Лий, един от адвокатите й? Преди не чак толкова време подобно нещо би ме жегнало. Защото можеше да бъде истина. Можех да стана партньор на Джим и сега щях да стоя тук без никакви преструвки. А като поканен гост.
Но вече се познавах достатъчно, за да знам, че ако бях постигнал онова, което бях искал, щях да съм нещастен. Щях да съм тук по график, да изпълнявам нареждания на Джим. Щях да съм поканен, защото съм полезен, също като прислугата. Нямаше да ми се налага да се представям с фалшиво име. Нямаше да нося пистолет на кръста си и друг в джоба на сакото си — и двата откраднати. Нямаше да ми се налага да заключвам човек в джакузито на Мередит.
Заблуждавах всички освен себе си. И нямах нищо против. Бях доволен от онова, което правя, защото аз вземах решенията, интерпретирах правилата и решавах кои от тях просто да изхвърля.
Мередит ме поведе отново. Стигнахме до средата на разположения по-ниско салон, когато тя спря една сервитьорка, която взе чашите ни. После продължихме през показна кухня, която сигурно никога не е била използвана по предназначение, и през една врата през втора, която би изглеждала съвсем уместно в популярен ресторант. В нея работеха шестима души в бели униформи. Мередит отиде до най-едрия и го потупа по рамото.
— Хари — каза тя. — Ще бъда в кабинета си за малко. Кажи на Леон да ми се обади веднага, ако се появи Стефан.
— Добре.
Тя отвори една странична врата и продължихме по коридор към вратата в дъното.
— Леон онзи на портала ли е?
— Да.
— Къде го намерихте, на сбирка на „Чарджърс“ ли?
— Не мисля, че някога е играл футбол — каза тя. — Поне не за пари. Може би за цигари на кварталното игрище.
Стигнахме до средата на кабинета и спряхме. Тя се обърна и ме погледна.
— Цялата къща се наблюдава. Мога да извикам откъдето и да е. Леон и Хари ще пристигнат тутакси.
— Разбирам.
— Модерните технологии ги повикват, но щом дойдат, се връщаме обратно в петнайсети век — каза тя. — Юмруци и ножове. Е, кой сте вие всъщност?
— Лий Кроу.
— В списъка няма Лий Кроу… — Тя млъкна и се загледа в лицето ми. — Не се изненадвате, че мога да запомням реплики наизуст, нали?
Стаята беше цялата във филмови плакати. Някои бяха стари, други от нейни творби. В центъра имаше работна маса, върху която бяха разхвърляни неподвързани сценарии. По средата й се мъдреше лаптоп с тъмен екран. Тя беше спечелила първия си „Оскар“ за роля, но вторият й беше за сценарий. Биваше я и в двете.
— Не — казах аз. — Изобщо не се изненадвам.
— Чие име използвахте, за да влезете?
— Това на Джим. Чие друго?
— Той ли ви прати тук?