Выбрать главу

Нелсън Демил

Частен клуб

Бележка на автора

Когато фактът и измислицата се преплетат в един роман, читателят не винаги е в състояние да познае кое какво е. Запозналите се с ръкописа ме питаха кое е истинското и кое — плод на въображението ми, поради което реших да изясня нещата.

Първо, Федералната контратерористична спецчаст ФКТС, за която става дума тук и в другите книги от серията за Джон Кори, се основава на реално съществуващата Обединена контратерористична спецчаст ОКТС, като имам разрешението да използвам името й.

В самата книга има много сведения за СНЧ — съкращение, което ще се изясни с развитието на действието. Цялата информация за СНЧ е точна — поне доколкото зная.

Що се касае до секретния правителствен план „Горски пожар“, той се основава на някои сведения, на които попаднах предимно в интернет; можете да ги смятате за слухове, факти, чиста измислица или някаква смесица от всичко това. Лично аз съм убеден, че някаква разновидност на Горски пожар с друго кодово име наистина съществува. А ако не съществува, би следвало да бъде създадена.

Другите акроними в книгата като ЕЯБ, Наколенник и други подобни, за които често ме питат, са истински. Ако онова, което четете, ви се струва истинско, то най-вероятно е такова. Истината определено е по-силна от измислицата, а често се оказва и по-страшна.

Най-често задаваният ми въпрос е истински ли са мечешките гръмчета. Да, истински са.

Действието се развива през октомври 2002 година и един месец след 11.09.2001; използваните заглавия и статии от „Ню Йорк Таймс“ са истински. Освен това всички споменати правителствени предпазни мерки — или тяхната липса — са верни за конкретния си момент.

Някои от читателите, особено работещите в правозащитните органи, са на мнение, че детектив Джон Кори има известни проблеми с правомощията си. Признавам, че нарочно се намесих за по-драматичен ефект. Ако играе по правилата и следва стриктно инструкциите, Джон Кори едва ли би се вписал в идеала за герой.

Първите читатели на романа споделиха, че ги е държал будни дълго след прелистването на последната страница. И наистина, това е плашеща книга за плашещи времена, но същевременно е и предупреждение за един свят след единадесети септември.

Първа част

Петък

Ню Йорк

ФБР разглежда свързаните с тероризъм случаи без оглед на раса, религиозна принадлежност, националност или пол.

Тероризмът в Съединените щати
Публикация на ФБР, 1997 г.

1

Аз съм Джон Кори, бивш детектив от отдел „Убийства“ на Нюйоркското полицейско управление, раняван при изпълнение на служебния си дълг, пенсиониран по инвалидност (което е просто номер за получаване на повече пари; около 98 процента от тялото ми продължават да си функционират) и в момента на работа като нещатен агент към Федералната контратерористична спецчаст.

— Чувал ли си за Къстър Хил Клуб? — попита Хари Мюлер, който седеше в клетката срещу мен.

— Не. Защо?

— Ще ходя там през уикенда.

— Приятно прекарване — казах.

— Ловна хижа, държана от сбирщина богати десни кукундели.

— Само не ми носи еленско, Хари. Нито мъртви пилци.

Станах от бюрото си и отидох до бюфета. Над каните с кафе висяха афишите с най-търсените от Министерството на правосъдието. От стената ме зяпаха предимно мюсюлмански господа, сред които и отрепка номер едно — Осама бин Ладен.

Сред близо двайсетината лица се виждаше и един либиец, Асад Халил, известен също и като Лъва. Нямаше нужда да се вглеждам в снимката. Познавах лицето му като своето собствено, макар да не се бяхме запознавали официално.

Кратката ми връзка с г-н Халил бе преди около две години. Тогава го дебнех, а най-накрая се оказа, че всъщност той дебне мен. Успя да се измъкне, а аз се отървах с лека рана. Арабите вероятно биха казали: „Писано е да се срещнем отново и да си уредим сметките“. Очаквах го с нетърпение.

Изсипах остатъците от кафето в една стиропорена чаша и погледът ми се плъзна по лежащия на плота брой на „Ню Йорк Таймс“. Голямата новина за днес — петък, 11 октомври 2002 г., гласеше: С ГОЛЯМО МНОЗИНСТВО КОНГРЕСЪТ ОТОРИЗИРА БУШ ДА ИЗПОЛЗВА СИЛА СРЕЩУ ИРАК.

„Според официални източници САЩ планират да окупират Ирак“ — допълваше подзаглавието.

Изглежда, войната бе предрешен въпрос, както и победата. Следователно нямаше да е зле да има и план за окупация. Зачудих се дали някой в Ирак има представа за всичко това.

Върнах се с кафето на бюрото си, включих компютъра и прочетох вътрешните бележки. Вече сме почти безхартиена организация и записките с парафи започват да ми липсват. Засърбя ме ръката да се подпиша върху екрана с химически молив, но в крайна сметка се задоволих с електронния му еквивалент. Ако бях шеф на тази организация, всички бележки щяха да се пишат върху хвърчащи листа.