— На най-долния ред е значката от пехотата, значката ми за отличен стрелец, дипломата ми от Школата за тренировка в джунглата и накрая — заповедта за уволнението ми. Завърших службата си след седем години с чин подполковник. По онова време издигането по стълбицата ставаше бързо. Благодарение на многото мъртви офицери. Вие били ли сте в армията?
— Не. — Хари реши да се включи в играта. — Бях малък, когато отмениха наборите.
— Ясно. Би трябвало да ги върнат.
— Напълно съм съгласен — каза Хари. — Трябва обаче да набират и жени. Щом искат равни права, нека поемат и равни отговорности.
— Абсолютно сте прав.
Хари вече бе набрал скорост.
— Синът ми трябваше да се регистрира като донаборник в случай, че сменят системата. За дъщеря ми обаче не беше задължително. На какво прилича това?!
— Така де. Значи имате син и дъщеря?
— Да.
— Женен ли сте?
— Разведен — отвърна Хари.
— А, и аз така.
— Жените могат да те подлудят — каза Хари.
— Само ако им позволиш.
— Е, позволяваме им.
Мадокс се изсмя.
— Така е. Както и да е, дошли сте тук да слухтите за Федералната контратерористична спецчаст. Защо?
— Колко време изкара във Виетнам?
Мадокс го изгледа, помълча няколко секунди, после каза:
— Два тура по една година и трети, който бе съкратен от куршум от АУТЕК–47 — размина се на косъм със сърцето ми, продупчи десния ми бял дроб и ми счупи ребро на излизане.
— Имаш късмет, че си останал жив.
— Не минава ден, без да си го повтарям. Всеки ден ми е подарък. По вас стреляли ли са?
— Пет пъти. Но така и не ме улучиха.
— Е, имате късмет, че сте жив. — Господин Мадокс се вгледа в Хари. — Раната променя. Вече не си същият. Но не е задължително промяната да е към лошо.
— Зная. Имам ранявани приятели.
Помисли си за Джон Кори, но беше повече от сигурен, че той си е все същият остроумен задник, какъвто бе и преди да опита оловото.
— Понякога си мисля, че трябваше да се запиша доброволец — каза той. — Виетнам бе приключил, но въпреки това можех да служа. Може би щях да участвам в инвазията в Гренада или нещо такова.
— Е, не се самообвинявайте толкова. Повечето американци не са служили. И да си призная, войната е адски страшно нещо. А сега вие участвате в тази война срещу тероризма и доколкото мога да преценя, сте на предната линия. Прав ли съм?
— Ъъъ… да.
— А под тероризъм разбираме най-общо ислямски такъв. Прав ли съм?
— Да… но…
— И тъй, значи сте дошли да търсите ислямски терористи? С какво мога да ви помогна?
— Ами… ето как стоят нещата. Преди пет години работех по един случай с момчета от Ирландската републиканска армия — терористи, иначе казано — само на двайсетина километра оттук. Имаха тренировъчен лагер.
Хари разказа в общи линии случая и завърши:
— Изпратихме осем от тях във федералния затвор с присъди между три и двадесет години.
— А, да. Спомням си историята, стана съвсем наблизо.
— Именно. Е, сега е същото. Проверяваме много частни имения и търсим подозрителни дейности, свързани с ИРА. Получихме информация, че…
— Значи няма нищо общо с ислямските терористи, така ли?
— Не. Не и в този случай. Работим върху ИРА.
— Изглежда ми прахосване на време и средства в светлината на единайсети септември.
— Е, и аз съм на това мнение. Но трябва да държим под око всичко и всички.
— Да де. — Мадокс за момент се замисли. — И тъй, смятате, че Къстър Хил Клуб е… какво? Тренировъчен лагер за Ирландската републиканска армия ли?
— Шефовете са надушили някаква повишена активност в района и ме изпратиха да хвърля едно око. Нали разбираш, ако случайно използват собствеността ти без твое знание.
— Никой не може да влезе в моята собственост без мое знание, както сам се уверихте.
— Да, вече ми е ясно. Ще докладвам…
— Не и хора, занимаващи се с паравоенно обучение.
— Да, аз…
— И това не обяснява защо сте правили снимки на моята хижа. Би трябвало да бродите из гората и да търсите хора от ИРА.
— Да, обърках се.
— Определено. Става ясно, че сте тук да следите.
— Ами, да. Трябва да проверя още десетина имота в района.
— Разбирам. Значи не трябва да се чувствам особено поласкан?
— Моля?
— Значи не съм на мушката?
— Не. Става въпрос за най-рутинна процедура.
— Олекна ми. Между другото, имате ли официално разрешително за действията си?
— Имам… но не го нося.
— А би трябвало. — Мадокс махна към бюрото и се усмихна. — Не намерихме нищо дори когато проверихме в ректума ви.
— А бе я се шибай! — Хари скочи. — Лайнар с лайнар!
— Моля?
— Писна ми… — Посегна към нещата си на бюрото — и изпепеляваща болка експлодира в дясната половина на тялото му, след което всичко изчезна…