Кейт поклати глава.
— Това е безумно.
— Така ли? Да виждаш щурмови групи на ФБР да се спускат върху Къстър Хил Клуб?
— Не… но… може просто да чакат удобния момент.
— Ако е вярно, може малко да са прекалили с чакането. Хари е бил в Къстър Хил в събота сутринта. Срещата на Мадокс с приятелите му се състояла в събота и неделя. Путьов се е появил в неделя сутринта, за да настрои бомбите. Вечерта самолетите на Мадокс кацат на Западния бряг. Понеделник вероятно е бил денят, в който бомбите са поели по пътя си към Пясъчната страна. Днес е вторник и „Потсдам Дизел“ приключват с настройката на генераторите. Значи по някое време през нощта или утре трябва да очакваме взрива.
Кейт не отговори.
— И Мадокс не действа самичък. Не е случайно, че сред гостите му са били двама, а може би трима или дори повече високопоставени хора в правителството. По дяволите, доколкото ни е известно, дори директорите на ФБР и ЦРУ са замесени. А може да стига дори по-високо.
Тя се замисли за няколко секунди.
— Добре… но има ли значение в момента кой друг е замесен с Мадокс или кой знае за това? Важното е, че ако наистина става дума за това, което изглежда, то съм постъпила правилно, като се обадих в офиса на ФБР в Ел Ей…
— Предполагам, че не си казала на приятеля си за Мадокс, СНЧ, откъде се обаждаш или…
— Не… защото… исках първо да говоря с теб. Ами ако греша? Искам да кажа, ако се замислиш, би могло да има и друго обяснение за всичко…
— Кейт, не грешиш. Ние не грешим. Хари не е грешал. Всичко е съвсем ясно. Мадокс, бомба, СНЧ. Плюс Путьов.
— Зная. Зная. Добре, значи трябва да се свържем с Том Уолш и да го накараме той официално да уведоми централата на ФБР за източника на тази информация, тоест за мен… и теб… и че се основаваме на…
— Да. — Пак си погледнах часовника. 18:10. — Действай. Аз съм канен на вечеря.
— Не. Няма да ходиш там!
— Скъпа, Мадокс настройва СНЧ предавателя си и чака някакво съобщение, че четирите му куфара бомби са там, където трябва да са. После сигналът ще поеме бавно през континента и Тихия океан, или от другата страна през Атлантика, докато не бъде приет от СНЧ приемниците в четирите куфара. Милиони хора ще умрат, а радиоактивният облак ще се разнесе по цялата планета. Най-малкото, което мога да направя, е да се опитам да спра всичко това при самия му източник.
— Ще дойда с теб.
— Не. Ще се обадиш на службите и ще ги пратиш към Къстър Хил Клуб без никакво шибано разрешително за обиск, вероятна причина или друга подобна глупост. Ще им кажеш самата истина — че на територията на имота има федерален агент, който е в опасност.
— Не…
— Обади се на Уолш, на Шефър, дори и на местния шериф, ако се наложи. Обади се и на Лайъм Грифит и му кажи къде може да намери Джон Кори. Само че ми дай половин час преднина.
Тя ме гледаше и мълчеше.
Отидох до кухненската маса и се приготвих: напълних двата пълнителя за глока и пъхнах двете мечешки гръмчета в джоба на якето заедно с една химикалка. Накрая обух и новите си чорапи, които вече май не бяха толкова важни. Не можех да измисля за какво може да ми потрябва въздушният клаксон, но все пак го взех в случай, че свирката на микробуса на Руди не работи.
Докато се занимавах с всичко това, Кейт блъскаше по клавиатурата на лаптопа.
— Какво правиш? — попитах.
— Пиша имейл на Том Уолш. Казвам му да се обади на Дъг в Ел Ей и че аз съм източникът на информацията.
— Не го пращай, докато не ти се обадя. Надявам се Уолш да проверява пощата си вечер.
— Обикновено го прави.
Между другото, ФБР продължава да има единствено вътрешна, или „сигурна“ електронна поща и колкото и невероятно да звучи, Кейт не можеше да прати съобщението на Уолш по служебния му акаунт и не бе в състояние да се свърже или да прати копие на никой друг в службата — например на дежурния агент. Затова трябваше да прати съобщението на личния имейл адрес на Уолш и да се надява, че той го проверява редовно. И всичко това цяла година след 9/11!
— Добре — казах. — Ще ти се обадя по мобилния, когато наближа Къстър Хил Клуб.
— Чакай малко. Добре, пуснах го като задача. Ще бъде изпратено в седем вечерта. — Кейт изключи лаптопа, премести го на кухненската маса и си облече велуреното яке. — Кой ще кара?
— Тъй като съм единственият, който ще ходи, най-вероятно аз.