— Някой друг ще идва ли за вечеря, Луцифер?
— Лутър. Не. Само вие.
— Сър.
— Сър.
— И „госпожо“. Дай да пробваме отново.
Той пое дълбоко дъх, за да ми покаже, че се опитва да се владее, и каза:
— Само вие, сър, и вие, госпожо.
— Добре. Упражнявай се.
— Да, сър. Знаете пътя. Сър. Моля, този път карайте бавно и внимателно. Сър.
— Да го духаш.
Продължих към портата, която вече се бе отворила напълно.
— Какво искаше да каже с това „този път“? — попита Кейт.
— О, с приятелчето му там — намалих край колибата и изсвирих с въздушния клаксон през прозореца към другия от охраната, което го накара да подскочи на поне метър и половина, — се опитаха да се метнат под колелата на колата ми днес следобед.
Продължих напред.
— Защо го направи това? Изкара ми акъла.
— Кейт, тези две копелета и приятелчетата им са хората, които са хванали Хари в събота. И доколкото ми е известно, поне един-двама от тях са помогнали при убийството му в неделя.
Тя кимна.
— Ще ги видим всички до един в съда.
— Може да видим всички до един през следващия половин час — напомни ми тя.
— Добре. Тъкмо ще спестим малко пари на данъкоплатците.
— Успокой се.
Не отговорих.
Докато пътувахме нагоре по виещия се път, детекторите на движение включваха осветлението на стълбовете.
Под един от тях видях нещо, което приличаше на голяма дърворезачка, което пък ми напомни за мафиотите и как режат враговете си с такива резачки и ги смилат на трици. Не знам защо, но винаги съм се смял на това и сега също се усмихнах.
— Какво смешно има? — попита Кейт.
— Нищо. — По-малко смешното бе, че на поляната нямаше никакви дървета или изпопадали клони.
Обикновено не попадаш в подобна ситуация, без да имаш подкрепление. Но пък ситуацията бе всякаква, но не и нормална. Иронията бе, че се криех от ФКТС, Лайъм Грифит, ФБР и щатската полиция, а сега, когато исках всички да знаят къде сме, единствено Бейн Мадокс бе наясно.
Когато стана наистина параноичен, като в случая например, започвам да си представям, че е замесено ЦРУ. А като се има предвид за какво всъщност ставаше дума, как би могло да не е замесено?
— За какво си мислиш? — попита Кейт.
— За ЦРУ.
Тя също май се позамисли.
— Да. Както излиза, те също биха могли да са замесени.
— Би могло. — Все пак рядко се случва да ги видиш или да ги чуеш. Затова им викат призраци или духове и ако изобщо се случи да ги видиш, това обикновено е накрая. Горе-долу като сега.
— Всъщност виждам ръката на Тед Наш във всичко това — казах.
Кейт ме погледна.
— Тед Наш? Джон, Тед Наш е мъртъв.
— Зная. Просто ми харесва как го казваш.
Не й се стори много смешно, но за мен си беше.
Горе пред хижата се издигаше пилонът, на който се развяваше американското знаме и флагът на Седми кавалерийски полк, осветени от два прожектора.
— Вдигнат флаг или знаме означава, че командирът е в сградата — обясних на Кейт.
— Зная. Не си ли виждал моя флаг на леглото?
Усмихнах се и се хванахме за ръце.
— Малко съм… неспокойна — каза тя.
— Не сме сами — напомних й. — Зад нас са цялата сила и авторитет на правителството на Съединените щати.
Тя обърна глава.
— Не виждам никого, Джон.
Радвах се, че е запазила чувството си за хумор. Стиснах ръката й и спрях микробуса.
— Гладна ли си?
— Направо умирам от глад.
Слязохме и изкачихме стъпалата на верандата. Натиснах звънеца.
48
Отвори Карл.
— Господин Мадокс ви очаква.
— Добър вечер и на теб, Карл — отвърнах.
Сигурен съм, че му се искаше да каже: „Майната ти“, но не го направи и ни въведе в преддверието.
— Якетата ви…
— Ще останем с тях — отвърна Кейт.
Той не изглеждаше особено доволен, но премълча.
— Коктейлите ще бъдат сервирани в бара. Заповядайте…
Минахме през вратата край стълбата и закрачихме към задната част на хижата.
Сградата бе тиха и не успях да видя, чуя или усетя никого.
Глокът продължаваше да е затъкнат в колана ми, но беше прикрит от ризата и якето. Личният ми пистолет калибър 38 бе прибран в кобура на глезена ми. Кейт бе пъхнала глока в джоба на якето си и подобно на повечето (ако не и всички) агенти на ФБР, нямаше резервно оръжие, с изключение на мечешкото гръмче някъде в джинсите й. Моето беше закрепено като химикалка фенерче в джоба на ризата ми. Двата резервни пълнителя бяха в якето ми, а четирите на Кейт — в чантата й и в якето. Бяхме въоръжени за мечка… или за Мадокс.
Не очаквах разни веселби — предполагах, че Мадокс ще поиска най-малкото да каже здрасти и да прецени положението, преди да направи някакъв ход.