Чудех се дали би избрал да действа мъжкарски, като например да излезе въоръжен срещу нас? Или щеше да предпочете някой не толкова враждебен подход като дрога в питиетата, последвана от кратка разходка до резачката?
Ако решеше да се прави на военен, щях да разчитам, че може би не всички мъже от охраната му са изпечени убийци и вероятно ще се наложи да се справяме единствено с него, Карл и двама-трима от останалите.
По-позитивна, но вероятно нереалистична възможност бе в Къстър Хил Клуб да няма отравяне или стрелба и Бейн Мадокс, след като бъде изобличен и арестуван, да разбере, че играта е свършила и че е време да признае убийството на федерален агент Хари Мюлер, след което да ни отведе до СНЧ предавателя. Край на случая.
Хвърлих поглед към Кейт. Изглеждаше спокойна и се владееше чудесно. Погледите ни се срещнаха, усмихнах се и й намигнах.
Успях да погледна и лицето на Карл. Обикновено по лицето и езика на тялото можеш да разбереш дали човекът срещу теб знае, че предстои да се случи нещо неприятно. Карл не изглеждаше напрегнат, но не беше и спокойно отпуснат.
Спря пред една двойна врата — на едното крило имаше месингова табелка с надпис БАР. Почука, отвори и се обърна към нас.
— Моля, след вас.
— Не — казах аз. — След теб.
Той се поколеба, но влезе и посочи наляво. Господин Бейн Мадокс стоеше зад махагоновия бар, пушеше и слушаше в слушалката на телефон. Стационарен, не мобилен.
В другия край на слабо осветеното помещение гореше камина, вдясно от нея имаше завеси, прикриващи вероятно прозорец, а може би врата, водеща неизвестно накъде.
— Добре — каза Мадокс. — Имам гости. Обади ми се по-късно.
Затвори, погледна ни и се усмихна.
— Добре дошли. Елате.
Двамата с Кейт бързо огледахме помещението и тръгнахме по различни пътища около мебелите към бара. Чух вратата зад нас да се затваря.
Мадокс извади цигарата от устата си.
— Не бях сигурен дали сте получили съобщението на Карл във Върха, но се надявах, че не сте забравили.
Стигнахме до бара.
— Очаквахме с нетърпение вечерта — казах аз.
— Благодаря за поканата — добави Кейт.
Здрависахме се и Мадокс попита:
— Какво ще желаете?
Зарадвах се, че не каза: „Кажете каква отрова искате“, и попитах:
— Вие какво пиете?
Той посочи бутилката на бара.
— От моето малцово, на което се насладихте вчера.
— Добре. Ще пия едно чисто.
„В случай, че си дрогирал содата или леда“.
— Да бъдат две — каза Кейт.
Мадокс наля две уискита в кристални чаши, после допълни своето питие от същата бутилка, което може би бе учтивият му начин да покаже, че скочът едва ли ще ни убие.
Верен на думата си, домакинът ни бе облечен неофициално, тоест в същия тоалет, в който го бях видял следобед — син блейзър, бяла риза за голф и джинси. Поне с Кейт нямаше да се чувстваме неудобно, когато го арестуваме.
Той вдигна чашата си.
— Не е радостен случай, но за по-щастливи времена.
Чукнахме се и пихме. Той преглътна. Аз преглътнах. Кейт също преглътна.
Виждах затъмнената стая в огледалото на бара. В отсрещния край на помещението имаше друга двойна врата, водеща към нещо като игрално помещение.
Зад бара, отляво на лавиците с питиетата, имаше малка врата, от която вероятно се стигаше до някакъв склад или изба. Всъщност в стаята имаше прекалено много врати, както и спуснати завеси, зад които можеше да има други изходи. Не обичам да стоя с гръб към помещението и с човек зад бара, който може внезапно да изчезне от погледа ти.
— Нещо против да седнем при огъня? — предложих.
— Добра идея — каза Мадокс, заобиколи бара и поехме към четирите кожени кресла до камината.
Преди да успее да ни настани, двамата с Кейт седнахме един срещу друг. На Мадокс не му оставаше друго, освен да се отпусне в едно от обърнатите към камината кресла, с гръб към затворената двойна врата. От мястото си виждах отворената врата към игралната стая, а Кейт контролираше бара с малката врата.
След като бях заел мястото си, станах и отидох до завесите вдясно от камината.
— Нещо против? — попитах и ги дръпнах. Наистина имаше остъклена врата, през която се стигаше до тъмна тераса.
Върнах се при стола си, седнах и отбелязах:
— Чудесна гледка.
Мадокс не отговори.
В общи линии всички бази бяха покрити и бях съвсем сигурен, че като бивш офицер от пехотата, Бейн Мадокс оценява загрижеността ни относно огневите полета.
— Желаете ли да си свалите якетата? — попита той.
— Не, благодаря — отвърна Кейт. — Малко е хладничко.
Аз не отговорих, но отбелязах, че и той не сваля блейзъра си — вероятно по същата причина, поради която и ние си стояхме с якетата. Не виждах нещо да го издува, но знаех, че някъде има нещо скрито.