Не ми харесваше да е зад мен, така че се изправих и кимнах на Кейт да направи същото.
— Доктор Михаил Путьов — казах, докато се обръщах към бара. — Ядрен физик.
— А! Майкъл. Отиде си.
— Къде си отиде?
— Нямам представа. Защо?
— Защото ако не е тук, явно е изчезнал — казах.
— Откъде?
— От дома и работата си. Не бива да напуска дома си, без да уведоми ФБР къде отива — осведомих го.
— Наистина ли? Това пък защо?
— Мисля, че го пише в договора му. Приятел ли ви е?
Мадокс опря гръб на бара, с чаша в ръка, и сякаш потъна в размисъл.
— Труден въпрос ли зададох? — попитах.
Той се усмихна.
— Не. Обмислям отговора си. — Погледна ме, после погледна Кейт. — С доктор Путьов имаме професионална връзка.
Това донякъде ме изненада, но предполагам, че всички вече разбирахме, че е време да сме честни, открити и съпричастни към нуждите и чувствата на другия. После можехме да се прегърнем и да си поплачем хубаво заедно, преди да го арестувам или застрелям.
— От какво естество е тази професионална връзка? — поинтересувах се.
Той махна пренебрежително с ръка.
— О, Джон… мога ли да те наричам Джон?
— Разбира се, Бейн.
— Добре. И тъй, от какво естество е тази професионална връзка? Това ли питаш? Добре, как по-добре да го опиша…
— Започни с миниатюризацията на ядрените оръжия — предложих му.
Той ме погледна и кимна.
— Е, това е добра начална точка.
— Добре. Да спомена ли също и куфари бомби?
Той се усмихна и отново кимна.
Е, оказа се по-лесно, отколкото бях очаквал. Това всъщност можеше и да не е добър знак, но продължих:
— И още двама души — Пол Дън, съветник на президента по въпросите на националната сигурност, и Едуард Улфър, заместник-министър на отбраната.
— Какво ви интересува за тях?
— Били са тук. Прав ли съм?
— Бяха. Сега разбираш защо не искам наоколо да душат чужди хора.
— Позволил си си много известни и влиятелни приятели за уикенда, Бейн.
— Може и така да е. Но не ти влиза в работата.
— Влиза ми, Бейн. Много яко ми влиза.
— Всъщност може и да си прав.
— Аз съм прав. А и Джеймс Хокинс, генерал от Военновъздушните сили и член на Генералния щаб. Той също е бил тук. Нали?
— Да.
— Кой друг?
— О, десетина други, но никой от тях не е важен. С изключение на Скот Ландсдейл. Представител на ЦРУ в Белия дом. Това е секретна информация, така че не може да напусне тази стая — добави той.
— Добре… — Не разполагах с името, но щях да остана разочарован, ако човек от ЦРУ не беше замесен… в каквото там се беше намесил. — Тайната ти ще бъде запазена, Бейн.
— Тези четирима мъже са моят Изпълнителен съвет — каза Мадокс.
— Изпълнителен съвет?
— Да. На този клуб.
— Аха. Е, и за какво си приказвахте?
— За проект Зелено и Горски пожар.
— Ясно. И как вървят нещата с проекта и пожара?
— Чудесно.
Погледна си часовника и аз направих същото. Беше 19:33 и се надявах в този момент Уолш да чете личната си поща. Надявах се също всеки момент да пристигнат щатските полицаи. Но не разчитах особено на това.
— Е, сега аз имам няколко въпроса към вас — каза Мадокс. — Сами ли сте?
Умело имитирах смях.
— Естествено.
— Всъщност и без това вече няма значение.
Не исках да чувам това.
— Как се сетихте? — попита той.
— Хари Мюлер — отвърнах. — Написал е бележка в джоба на панталона си.
— О… Доста хитро.
— Майната ти — казах.
— Някога да си чувал за Горски пожар? — попита той и ми подсказа: — Много деликатен правителствен протокол.
— Честно казано, Бейн, не си чета всички паметни записки от Вашингтон. — Погледнах към Кейт, която стоеше с гръб към камината, пъхнала ръка в джоба с пистолета. — Кейт? Да си чувала за Горски пожар?
— Не.
Обърнах се към Мадокс и свих рамене.
— Явно сме го пропуснали това. Какво се казва в него?
Той като че ли започваше да губи търпение.
— Не би се появило в записка, Джон. Мисля, че разполагаш с всичко необходимо, така че не проявявай интелектуален мързел и не очаквай да ти поднасям всичко наготово.
— Нарича ни мързеливци — казах на Кейт. — След цялата работа, която свършихме.
— Всъщност — призна Мадокс — явно сте решили случая с убийството и сте по-близко до другото, отколкото си мислех. Но ще трябва да се сетите сами.
— Добре де.
Отидох до остъклената врата и я отворих.
Беше хубава вечер и яркият полумесец, увиснал почти право над главите ни, осветяваше поляната зад хижата.
В далечината различавах металния покрив на сградата с генераторите и трите комина, от които бълваше дим. Около нея бавно обикаляха два високопроходими автомобила и черен джип.