— Джон, мисля, че един от двама ви трябва да си иде — каза той.
Не отговорих.
Минаха няколко секунди и чух трополенето на Лутър по стъпалата, последвано от съскането на хидравличното бутало. Накрая масата и подът се спуснаха на мястото си.
— Отвори вратата — нареди Мадокс.
Чух как затварящият механизъм прещраква и тежката врата се отвори със слабо скърцане.
— Джон, каквото и да направиш или се опиташ да направиш, Кейт ще бъде застреляна първа — каза Мадокс и се обърна към Карл и Лутър. — Разбрахте ли? Ако Кори мръдне, застрелвате Кейт. Аз ще се погрижа за него.
— Да, сър — в един глас отговориха те.
— Играеш си с търпението ми и вече изоставам от графика си с почти десет минути — предупреди ме Мадокс. — Така че или се дръж както ти се каже и изпълнявай бързо, или ще застреляме жена ти, за да можем да продължим нататък. Ясно ли е?
— Ясно.
— Добре. Както и да е, и без това никога не си бил герой в очите на жена си, така че дори не си прави труда да се правиш на герой.
— Добър съвет.
— Кейт — каза Мадокс. — Стани. Ръцете на тила.
Тя стана.
— Върви след Карл — каза й той и се обърна към мен. — Джон. Стани. Ръцете на тила. Следвай я на три метра разстояние.
Станах, сложих ръце на тила си и едва сега забелязах големия брезентов чувал на пода. Ципът му беше полуотворен и различих ръкава на коженото си яке. Явно Дерек бе дал на Лутър всичките ни неща и последната следа от присъствието ни в Къстър Хил — с изключение на микробуса на Руди, от който щяха да се отърват — вече беше изчезнала.
Мадокс видя къде гледам.
— Дори няма да намерят твоето ДНК в мечешкото лайно — каза и направи знак към вратата. — Тръгвай.
Минах през кръглия отвор, който беше вграден в около метър бетон, и чух:
— Добре дошли в противоатомното ми скривалище.
Лутър вървеше последен и чух как тежката врата се затваря и заключва.
Имах чувството, че се намираме под задната тераса, дълбоко в скалата, без да сме свързани с мазето на хижата.
А също така и чувството, че никой горе на повърхността няма да успее да ни намери.
50
Намирахме се в широк коридор. Бетонните стени бяха боядисани в светлозелено, преливащо в небесносиньо на около една трета от разстоянието до триметровия таван. Самият таван бе покрит с панели от матово стъкло, зад които имаше ярки виолетови лампи. Предполагам, че бяха оранжерийни, макар че не виждах абсолютно никаква растителност, ако не се броеше противната изкуствена трева на пода.
Сигурно някой се бе опитал да създаде илюзията, че се намираш навън на огряна от слънцето поляна, която по една случайност прилича на подземен бетонен коридор.
— Би трябвало да мислите, че сте на повърхността — ненужно обясни Мадокс.
— Че не сме ли?
Въпросът ми остана без отговор.
— Идея на оная идиотка, бившата ми жена — каза той. — Изпитваше ирационален страх от атомна война.
— Тъпа жена.
Мадокс изглеждаше в по-добро настроение и направи знак към една отворена врата вдясно — зад нея имаше нещо като детска стая.
— Децата по онова време бяха малки и тя си мислеше, че ще цъфтят тук долу.
— Светлините сигурно биха помогнали, но детските партита са щели да са малко кът — отбелязах.
Той не ми обръщаше внимание. Всъщност като че ли си говореше сам.
— Беше гледала „На брега“ и „Доктор Стрейнджлав“ поне двайсет пъти и май така и не разбра, че единият е сериозен филм, а другият — убийствен хумор. Филмите за ядрен Армагедон я пращаха на психотерапевт за месеци.
Имах впечатлението, че Бейн Мадокс е имал известни проблеми с обсебеността на бившата си жена от ядрения холокост и може би се опитваше да ги разреши, като започне своя собствена атомна война. Сигурен бях, че госпожа Мадокс ще е сред първите, на които ще се обади след края й.
Както и да е, двамата с Кейт вървяхме по коридора и всеки път, когато повдигах панталона си, Лутър крещеше: „Ръцете на тила!“, а аз му отвръщах: „Майната ти“.
Чувах шума на работещи вентилатори, но въздухът миришеше на влага и бе леко неприятен.
От двете страни на коридора имаше отворени врати, водещи към обзаведени помещения — спални, всекидневна, кухня и дълга трапезария с облицовани с ламперия стени, тежки завеси, окачен таван и дебели килими. Зад една затворена врата дочух говор, но в следващия момент осъзнах, че е от радио или телевизия. Значи тук долу може би имаше още някой.
— Похарчи цяло състояние за украсата на тая дупка — продължи да си говори сам Мадокс. — Искаше да изчака полуразпада на радиоактивния прах в стила, с който бе свикнала.