На стената отдясно на пулта бяха монтирани три плоски телевизионни монитора на въртящи се конзоли. Изглеждаха нови и някак не пасваха на тази времева капсула от осемдесетте.
Отляво на пулта имаше шест по-стари телевизора. Бяха включени, но бе трудно да се различат черно-белите образи, които непрекъснато се сменяха на екраните. После изведнъж осъзнах, че това са монитори на охраната. Различих портала, после се появи изображение на хижата, снимана от портала, което се смени със сградата с генераторите и тъй нататък.
Значи Мадокс щеше да разбере дали иде помощ. Ние с Кейт също. Засега обаче всичко в омагьосаната страна Къстър Хил изглеждаше нормално, мирно и тихо.
Отново и отново ме спохождаше безрадостната мисъл, че дори щатската полиция и ФБР да нахлуят през портала и да избият вратата на хижата, никой няма да ни открие тук долу.
А дори Шефър да се сетеше, че някъде тук би трябвало да има противоатомно скривалище, най-вероятно щеше да го потърси в мазето на самата хижа и като едното нищо щеше да се заблуди.
Повече от ясно бе, че няма да намери хидравличния капак под масата за карти, а дори да успееше по някакво чудо, щяха да са му нужни часове, докато извика сапьорски екип, който да гръмне стоманената врата.
Бяха ни го начукали двойно. От цялата тази каша имаше само един изход и той бе точно онзи, който бях избрал днес следобед — Мадокс и приятелчетата му трябваше да умрат тук и сега, преди да убият нас и преди Мадокс да гръмне четирите си бомби в Пясъчната страна.
Домакинът ни се завъртя със стола към мен.
— Разбираш ли какво става? А, Джон?
— Май установихме, че ще пратиш СНЧ сигнал до четири предавателя, свързани с ядрени детонатори в четири куфара бомби.
— Точно така — потвърди Мадокс. — Всъщност вече започнах предаването.
Мамка му!
— Приближете се — каза той. — На колене.
Двамата с Кейт тръгнахме на колене към пулта, докато стоящият зад нас Карл не се обади:
— Спрете.
Спряхме.
— Виждате ли трите прозорчета? — попита Мадокс.
Сочеше някаква черна кутия върху пулта. В първото прозорче се вихреха главозамайващо червени букви.
— Изпратих първата буква от трибуквения код, който ще задейства четирите детонатора — обясни Мадокс. — Можех да сложа часовников механизъм във всеки куфар, но в такъв случай моментът на взрива щеше да бъде определен предварително и нямаше да мога да го контролирам. Затова избрах детонация по команда от моето СНЧ радио, което е идеално за целта и съвсем просто. Най-сетне разходите за станцията се оправдават.
— Знаеш ли, Бейн, можеш да търсиш нефт с тези вълни — казах.
Той се усмихна.
— Виждам, че си се подготвил прилежно. Не ми трябва да търся нефт. Вече зная къде се намира и настоящите му собственици скоро ще бъдат гръмнати.
— Защо правиш това?
Той ме погледна.
— А, въпросът „защо“ — отвърна и запали цигара. — Защо ли? Защото ми дойде до гуша, защото ми писна от толкова импотентни президенти лизачи на арабски гъзове. Затова.
Реших, че самият той е лизал някой арабски задник и сега е настанал моментът на разплатата. Реших също така да му играя по гайдата.
— Знаеш ли, Бейн, двамата с Кейт виждаме това всеки ден в работата си. Нелегални мюсюлмански имигранти, третирани като конституционни съдии, заподозрени терористи, защитавани от пълчища адвокати и заплашващи, че ще те съдят за незаконен арест. — Продължих да се оплаквам от проблемите с работата, но странно защо Мадокс като че ли не проявяваше интерес. — Разбирам разочарованията ти, но да гръмнеш четири ядрени бомби в Пясъчната страна няма да реши проблема. Само ще го направи още по-лош.
Той се разсмя. Това ми се видя странно.
Мадокс отново се завъртя, натисна няколко копчета на клавиатурата и обясни:
— Всяка буква трябва да бъде кодирана с четирибуквен код.
— Точно така — съгласих се. — Искаш ли да поговорим за това?
Той май не ме чу: бе погълнат от показанията на дисплеите и слушаше нещо в слушалките, които държеше до ухото си.
Забелязах, че първото прозорче на черната кутия е престанало да превърта букви и се е спряло на яркочервената „Б“.
— Когато пристигнат, щатската полиция и ФБР ще изключат генераторите и ще съборят стълбовете на антената — обади се Кейт.
Мадокс — продължаваше да си играе с електрониката — отговори, без да се обръща:
— Кейт, първо, те все още дори не са напуснали полицейската централа, която се намира на около час път. Второ, изобщо нямат представа какво става тук. Трето, дори и да стигнат за половин час, вече ще са закъснели. Всичко ще свърши след по-малко от двайсет минути.