Выбрать главу

— Така че не, никога не съм арестувала терорист, но съм прострелвана от терорист. Освен това се намирах в Близнаците по време на атаката.

Възцари се тишина и си помислих, че може би всички искат да видят моя белег. А аз имах три дупки от куршуми, направени от един испаноезичен господин, които сложиха край на кариерата ми в НЙПУ. Две от тях бяха разположени на неприлични места, но третата се мъдреше на гърдите ми и можех да кажа, че е от либиеца, защото наистина ми се искаше да разкопчая ризата си и да покажа раната на Алисън.

— Джон?

— Ъ?

— Казах, че съм готова да тръгваме.

— Надушвам варени кренвирши.

— Искам да започнем по-рано.

— Добре. — Станах и се обърнах към гостите. — Отиваме на Плъм Айланд. Нали знаете, там има военна биолаборатория. Май им липсват към осем литра антракс и ще се опитаме да разберем къде се се дянали. Гадно ще е, ако някой селскостопански самолет разпръсне антракса над лозята или… — Изкашлях се два пъти. — Извинете. Е, желая ви приятен ден.

Излязохме от старата къща и закрачихме към джипа.

— Не трябваше да говориш такива неща — каза Кейт.

— Какви?

— Знаеш какви. — Разсмя се — нещо, което не би направила преди единайсети септември или половин година след него. Сега, както казах, тя бе различна жена, бе се отпуснала доста и най-сетне оценяваше по достойнство острия ми език и изтънчения ми хумор. — Шибан недорасляк, това си ти.

Не бях точно на това мнение. Качихме се в джипа и потеглихме. Кейт заговори с дълбок басов глас. Предполагам, че се мъчеше да ме имитира.

— Май им липсват към осем литра антракс.

— Да не си настинала?

— Гадно ще е, ако някой селскостопански самолет разпръсне антракса над лозята — продължи тя и се изкашля два пъти. — Извинете. Май имам антракс.

— Не съм казвал такова нещо.

— Откъде ги измисляш тия?

— Не зная. Просто ми цъфват в главата.

— Доста е плашещо.

— Антраксът е нещо наистина много плашещо. Имам предвид главата ти.

— Вярно. Е, накъде? — попитах.

— Зная един чуден антикварен магазин в Саутхолд.

— Да идем на църква. По-евтино е.

— Саутхолд. Ей тук завиваш наляво.

И тъй, неделната сутрин мина в обикаляне из антикварни магазини. Не съм голям почитател на антиките — обикновено ми се струват гнусни парчета гниещо дърво и нехигиенични остатъци от пълни с микроби тъкани. Честно казано, бих предпочел антракса.

Едва ли е нужно да казвам, че не купихме нищо. Всъщност Кейт отбеляза:

— Защо ми е да купувам антика? Та аз съм омъжена за антика.

Обядвахме в едно ресторантче, където най-сетне си получих геврека, както и кренвиршите с яйца, които бях пропуснал на закуска.

След като се нахранихме, посетихме още няколко винарни, купихме половин дузина бутилки вино, което бихме могли да намерим и в Манхатън на същата цена, а след това спряхме при една селска сергия.

Рядко ядем вкъщи — тя не може да готви, аз също, пък и не мога да понасям плодове и зеленчуци, — но въпреки това купихме тон — тон и половина стоки с листа и пръст, както и двайсеткилограмова торба картофи местно производство.

— Какво ще ги правим тези боклуци? — попитах.

— Ти ще застреляш елен, а аз ще готвя ловджийска яхния. Наистина беше смешно. Как не се бях сетил самичък? Събрахме си нещата от квартирата, уредихме сметката и потеглихме към града.

— Добър ли ти се видя уикендът? — попита тя.

— Да. С изключение на закуските.

— Понякога е добре да разговаряш с хора с противоположни на твоите възгледи.

— Правя го. Нали съм женен.

— Много смешно. Искаш ли следващия уикенд да идем в северната част на щата?

— Добра идея. — Това ми напомни нещо. — Какво знаеш за Къстър Хил Клуб? Не се вързах на миналия ти отговор.

Тя обмисли въпроса и изявлението ми, след което отвърна:

— Зная, че за една бройка не прекара уикенда там.

— Какво означава това?

— Ами… Том Уолш ме попита дали имам някакви възражения да те прати с поръчение.

— Наистина ли? И ти какво каза?

— Казах — да, имам възражения. Откъде научи за Къстър Хил Клуб?

— От Хари Мюлер — него го пратиха там.

— А той какво ти каза?

— Аз задавам въпросите. Защо ти не ми каза за това?

— Том ме помоли да не говоря. Обаче се канех да ти кажа.

— Кога?

— Сега. На път към дома.

— Да бе. Добре. Защо не поиска да ида?

— С нетърпение очаквах да се измъкнем заедно някъде за уикенда.

— И за това не знаех. Докъм четири и половина в петък.

— Мислех си за това.

— Не, всъщност се чудеше как по-бързо да намериш някакво място за отсядане. Говориш с мен, скъпа — уведомих я. — Не можеш да измамиш измамник, на всичкото отгоре и блестящ детектив.