— Така че не, никога не съм арестувала терорист, но съм прострелвана от терорист. Освен това се намирах в Близнаците по време на атаката.
Възцари се тишина и си помислих, че може би всички искат да видят моя белег. А аз имах три дупки от куршуми, направени от един испаноезичен господин, които сложиха край на кариерата ми в НЙПУ. Две от тях бяха разположени на неприлични места, но третата се мъдреше на гърдите ми и можех да кажа, че е от либиеца, защото наистина ми се искаше да разкопчая ризата си и да покажа раната на Алисън.
— Джон?
— Ъ?
— Казах, че съм готова да тръгваме.
— Надушвам варени кренвирши.
— Искам да започнем по-рано.
— Добре. — Станах и се обърнах към гостите. — Отиваме на Плъм Айланд. Нали знаете, там има военна биолаборатория. Май им липсват към осем литра антракс и ще се опитаме да разберем къде се се дянали. Гадно ще е, ако някой селскостопански самолет разпръсне антракса над лозята или… — Изкашлях се два пъти. — Извинете. Е, желая ви приятен ден.
Излязохме от старата къща и закрачихме към джипа.
— Не трябваше да говориш такива неща — каза Кейт.
— Какви?
— Знаеш какви. — Разсмя се — нещо, което не би направила преди единайсети септември или половин година след него. Сега, както казах, тя бе различна жена, бе се отпуснала доста и най-сетне оценяваше по достойнство острия ми език и изтънчения ми хумор. — Шибан недорасляк, това си ти.
Не бях точно на това мнение. Качихме се в джипа и потеглихме. Кейт заговори с дълбок басов глас. Предполагам, че се мъчеше да ме имитира.
— Май им липсват към осем литра антракс.
— Да не си настинала?
— Гадно ще е, ако някой селскостопански самолет разпръсне антракса над лозята — продължи тя и се изкашля два пъти. — Извинете. Май имам антракс.
— Не съм казвал такова нещо.
— Откъде ги измисляш тия?
— Не зная. Просто ми цъфват в главата.
— Доста е плашещо.
— Антраксът е нещо наистина много плашещо. Имам предвид главата ти.
— Вярно. Е, накъде? — попитах.
— Зная един чуден антикварен магазин в Саутхолд.
— Да идем на църква. По-евтино е.
— Саутхолд. Ей тук завиваш наляво.
И тъй, неделната сутрин мина в обикаляне из антикварни магазини. Не съм голям почитател на антиките — обикновено ми се струват гнусни парчета гниещо дърво и нехигиенични остатъци от пълни с микроби тъкани. Честно казано, бих предпочел антракса.
Едва ли е нужно да казвам, че не купихме нищо. Всъщност Кейт отбеляза:
— Защо ми е да купувам антика? Та аз съм омъжена за антика.
Обядвахме в едно ресторантче, където най-сетне си получих геврека, както и кренвиршите с яйца, които бях пропуснал на закуска.
След като се нахранихме, посетихме още няколко винарни, купихме половин дузина бутилки вино, което бихме могли да намерим и в Манхатън на същата цена, а след това спряхме при една селска сергия.
Рядко ядем вкъщи — тя не може да готви, аз също, пък и не мога да понасям плодове и зеленчуци, — но въпреки това купихме тон — тон и половина стоки с листа и пръст, както и двайсеткилограмова торба картофи местно производство.
— Какво ще ги правим тези боклуци? — попитах.
— Ти ще застреляш елен, а аз ще готвя ловджийска яхния. Наистина беше смешно. Как не се бях сетил самичък? Събрахме си нещата от квартирата, уредихме сметката и потеглихме към града.
— Добър ли ти се видя уикендът? — попита тя.
— Да. С изключение на закуските.
— Понякога е добре да разговаряш с хора с противоположни на твоите възгледи.
— Правя го. Нали съм женен.
— Много смешно. Искаш ли следващия уикенд да идем в северната част на щата?
— Добра идея. — Това ми напомни нещо. — Какво знаеш за Къстър Хил Клуб? Не се вързах на миналия ти отговор.
Тя обмисли въпроса и изявлението ми, след което отвърна:
— Зная, че за една бройка не прекара уикенда там.
— Какво означава това?
— Ами… Том Уолш ме попита дали имам някакви възражения да те прати с поръчение.
— Наистина ли? И ти какво каза?
— Казах — да, имам възражения. Откъде научи за Къстър Хил Клуб?
— От Хари Мюлер — него го пратиха там.
— А той какво ти каза?
— Аз задавам въпросите. Защо ти не ми каза за това?
— Том ме помоли да не говоря. Обаче се канех да ти кажа.
— Кога?
— Сега. На път към дома.
— Да бе. Добре. Защо не поиска да ида?
— С нетърпение очаквах да се измъкнем заедно някъде за уикенда.
— И за това не знаех. Докъм четири и половина в петък.
— Мислех си за това.
— Не, всъщност се чудеше как по-бързо да намериш някакво място за отсядане. Говориш с мен, скъпа — уведомих я. — Не можеш да измамиш измамник, на всичкото отгоре и блестящ детектив.