Пилотът заговори с някого по радиото и приземи вертолета на площадката зад една дълга облицована с дърво сграда — приличаше на планинска хижа. Имаше малко необичаен за летище вид, но от редките ми пътувания из тези планини знаех, че местните се отнасят много сериозно към селския вид на района. Честно казано, бях изненадан, че хангарите не приличат на навеси за дърва.
Както и да е, пилотът изключи двигателя и нивото на шума забележимо падна.
Вторият пилот изскочи от кабината, отвори нашата врата и подаде ръка на Кейт. Наложи се да сляза без негова помощ.
Случайно да видя мечки? — извиках му през затихващия вой на перките.
— Ъ?
Няма значение. Ще останете ли?
— Не. Зареждаме и се връщаме в Ню Йорк — Докато говореше забелязах към нас да приближава цистерна. Обслужването тук бе по-бързо, отколкото и на бензиностанцията, на която зареждам. Сигурно бе свързано с надписа ФБР върху вертолета.
Огледах почти празното летище. Зад корпоративните самолети се виждаха по-малки машини. Не се забелязваше никакво активно движение.
Беше доста хладно. От устата ми излизаше пара — нещо, което не бих искал да видя в 13:30 в слънчев ден в началото на октомври.
— Как само ухае въздухът — каза Кейт.
— Не надушвам нищо.
— Мирише на планина, Джон. Виж дърветата… върховете…
— Къде сме попаднали, по дяволите?
— В Божията земя.
— Хубаво. И без това имам няколко въпроса към него.
Приличащата на хижа постройка се оказа пътническият терминал. Заобиколихме към главния вход, който можеше да се похвали с покрита веранда, заобиколена от груб парапет. Имаше машина за цепен и маса за пикник, на която седеше един тип от охраната и пушеше. Никой не би могъл да сбърка това място с международното летище „Кенеди“.
— Ще звънна на Том — каза Кейт.
— Защо?
— Може да са пратили някой да ни чака.
— Е, не виждам как биха ни пропуснали.
Наоколо нямаше жива душа, а на паркинга имаше само десетина коли, половината вероятно изоставени от хора, взели си еднопосочни билети до някое не толкова затънтено място.
Влязохме в чакалнята. Бе относително по-топла от ледената алпийска долина навън. Беше малка, функционална и тиха.
Колкото малка и изолирана да беше обаче, също си имаше пункт за проверка със задължителния металотърсач и скенер за багажа. На пункта нямаше служители, както между другото и пътници, така че реших, че скорошни полети не се очакват.
Кейт огледа празния терминал и каза:
— Не виждам никакви потенциални посрещачи.
— Как можеш да си сигурна при тая навалица?
Тя не ми обърна внимание.
— Има гишета за коли под наем… а освен това и ресторант, а също и тоалетни. Откъде почваме?
— Оттам. — Обърнах се към самотното гише за самолетни билети с надпис КОНТИНЕНТАЛ КОМЮТЕЪР.
— Какво си намислил? — попита Кейт.
— Да видим какво е трябвало да намери Хари тук.
— Том не…
— Том да си го начука.
Тя се замисли над думите ми и се съгласи.
— Да, да си го начука.
Приближих малкото гише, зад което седяха и ни наблюдаваха внушителна жена на средна възраст и млад мъж. Приличаха на брат и сестра. За съжаление това май се отнасяше и за родителите им. Дамата, която според табелката на ревера се казваше БЕТИ, ни поздрави.
— Добър ден. Какво ще обичате?
— Билети до Париж — казах.
— С прекачване в Олбъни или в Бостън?
— Това не може ли да се спести?
— Сър, единствените преки полети оттук са до Олбъни и Бостън — информира ме Бети.
— Сериозно? А как стои въпросът с пристигащите?
— По същия начин. Олбъни и Бостън. Континентал Комютеър. Два полета дневно. Току-що изпуснахте последния до Бостън. — Тя посочи с палец таблото с разписанието на стената зад себе си. — Самолетът за Олбъни излита в три следобед.
Една авиокомпания, два града, два полета до всеки от двата. Това правеше работата ми по-лесна и бърза.
— Бих искал да говоря с управителя.
— Аз съм.
— Аз пък си помислих, че сте продавачка на билети.
— Това също.
— Надявам се да не сте и пилотът.
Кейт явно изгуби търпение и извади идентификационната си карта.
— ФБР, госпожо. Аз съм специален агент Мейфийлд, а това е помощникът ми детектив Кори. Можем ли да говорим насаме?
Бети ги погледна.
— О… вие сте хората, които току-що пристигнаха с вертолета.