— Моля?
— Индианеца Джо. — Той повтори всичко в случай, че съм малоумен, след което завърши: — Тук излизаш на една просека без име и караш по нея петнайсетина километра. После търсиш Гьола на Макюън, завиваш наляво и стигаш право до Къстър Хил Клуб. Не можеш да го подминеш, защото те спират.
— Кой ме спира?
— Охраната. Имат пост и порта. Целият имот е ограден.
— Добре. Благодаря, Руди.
— Защо сте тръгнали натам?
— Обадиха ни се да погледнем един хладилник. Нещо машината за лед не работи добре.
— А? — Той ни погледна. — Значи ви очакват?
— Определено. Не могат да си приготвят коктейлите, докато не решим проблема с леда.
— Защо тогава не са ви дали напътствия?
— Дадоха ни, но кучето ги изяде. Добре, благодаря…
— Искате ли един съвет?
— Разбира се.
— Само че да знаете — не сте го чули от мен.
— Добре.
— Искайте си парите предварително. Много са бавни с плащането. Такива са богаташите. Бавно плащат на работещите хора.
— Благодаря за предупреждението.
Излязохме.
— Вече сме снимани — казах на Кейт. — Нали?
— И аз почвам да си мисля така.
Качихме се в колата и се върнахме по шосе 56, влязохме в парка и започнахме да се оглеждаме за Голия път. Намерих го и завих по тясната ивица асфалт, минаваща през тунела в дърветата.
— Искаш ли сушено говеждо?
— Не, благодаря. И не замърсявай.
Бях толкова гладен, че можех да изям и мечка, но се задоволих със сушеното говеждо, което се оказа гадно. Изхвърлих целофанената опаковка на задната седалка, с което допринесох за запазването на екологията.
Наближавахме Къстър Хил Клуб. Според Уолш около имота би трябвало да тече претърсване по въздух и земя, но не забелязах хеликоптери или самолети, нито пък полицейски автомобили. Това не беше добър знак. Всъщност точно обратното.
Кейт погледна мобилния си телефон.
— Има покритие. Я, имам и съобщение.
Понечи да чуе пощата си, но я спрях.
— В момента сме извън обсег. Никакви пощи, никакви обаждания.
— Ами ако са намерили Хари?
— Не искам да зная. Отиваме да видим Бейн Мадокс.
Тя прибра телефона в джоба си и в същото време пейджърът й иззвъня. Моят се обади минута по-късно.
Следвахме указанията на Руди и след двадесетина минути излязохме на Гьола на Макюън и продължихме по тесния, но добре павиран път.
Пред нас се появи голяма табела, закрепена на два триметрови стълба от двете страни на пътя и осветена с прожектори.
Минахме под табелата и пред нас се разкри поляна с груба колиба, издигаща се зад затворена стоманена порта.
Отвътре излязоха двама мъже в маскировъчно облекло, сякаш знаеха за пристигането ни много преди да се появим.
— Детектори за движение или звук — казах на Кейт. — А може би камери.
— Да не говорим, че тези двамата са с кобури, а единият ни гледа с бинокъл.
— Господи, как мразя частни охранители. Дайте ми кремъклийката, рог барут и…
— Имаше знак да намалим до осем километра в час. Намалих и приближих затворената порта. На три метра от нея имаше гърбица и знак, на който пишеше СПРИ ТУК. Спрях.
Вратата — оказа се електрическа — се плъзна на няколко стъпки и единият от мъжете тръгна към колата. Свалих стъклото на прозореца. Мъжът се наведе и попита:
— Какво има?
Беше на трийсет и нещо, целият пременен във военни дрехи, с шапка, кубинки и пистолет. Изражението му като че ли искаше да каже, че е много печен и може да стане опасен, ако го предизвикат. Липсваха му единствено слънчевите очила и свастиката.
— Федерален агент Джон Кори и федерален агент Кейт Мейфийлд. Дошли сме да се видим с господин Бейн Мадокс.
Това като че ли пропука каменната му физиономия и той попита:
— Господин Мадокс очаква ли ви?
— Ако ни очакваше, щяхте да знаете, нали?
— Аз… мога ли да видя документите ви?
Искаше ми се да му покажа глока, за да знае, че не е единственият с желязо, но все пак реших да съм мил и му подадох картата си. Кейт направи същото.
Той се зае да ги разучава и останах с чувството, че или познава, че са истински, или че се преструва на много вещ в разпознаването на документи.
Прекъснах заниманията му с думите:
— Те все пак са си наши.
Той се поколеба, но ни върна картите.
— Тук сме да се видим с господин Бейн Мадокс по официален въпрос.
— И какъв точно е този въпрос?
— Вие ли сте господин Мадокс?
— Не… но…
— Виж, приятел, имаш десетина секунди да направиш нещо блестящо. Обаждай се, ако трябва, а после отваряй шибаната порта.