Филип Хосе Фармър
Частен космос
Въведение
Връщам се в детството си отпреди около една година, когато прочетох „Създател на вселени“1. Спомням си, че беше слънчев съботен ден в Балтимор. Взех книгата на Филип Хосе Фармър, на чиято корица имаше зелено небе, като в картините на Гоген, и сива харпия (Подарж), също а-ла-Гоген, с намерението да прочета страница-две, преди да се захвана с моята си работа. Е, този ден не написах нито ред.
Свърших книгата и веднага изтичах до близката книжарница, за да намеря продължението, което знаех, че съществува — „Вратите на съзиданието“. Когато свърших и нея, слънчевата съботна утрин и самият Балтимор бяха изчезнали и нощта постепенно беше изместила деня до самия връх на небето. Следващото нещо, което написах, беше не замисления разказ, а читателско писмо до Филип Хосе Фармър.
Нямах намерение просто да информирам човека, сътворил „Любовниците“, „Огън и нощ“ и „По една жена на ден“, че последните му две книги са най-хубавото нещо, което някога е писал. Ако бе нарисувал картина или бе създал музикално произведение, аз нямаше да мога да направя сравнение с предишните му творби или даже между тях самите. Двете книги, които току-що бях прочел, бяха от приключенско-романтическия жанр и аз просто чувствах, че са изключително добри постижения. Те се различаваха от другите му истории и по стил, и по тема, различаваха се дори помежду си, и следователно, както винаги се случва, бяха несравними. Надявах се да има и трета и бях неизказано доволен да науча, че той работи над нея.
С други думи, повече от една година очаквах книгата, която вие сега държите в ръцете си.
Анализирайки собствените си чувства с цел да установя какво точно ме бе привлякло така силно в първите две книги, аз установих, че има няколко причини за магията, в която те ме бяха вкопчили:
1) Очарован съм от трактовката на темата за физическото безсмъртие и анализа на ползата и вредата от него. Тази тема минава през книгите, като блестящ меден проводник.
2) Идеята за „джобните вселени“ — нещо много по-различно по мое мнение от концепцията за паралелните светове — идеята за такива вселени, създадени да обслужват капризите на разумни и могъщи същества, е много плодотворна. Тук, измежду многото други неща, тя дава възможност за един очарователен Свят на нивата2.
Филип Фармър населява световете си с герои от онзи тип, който ми доставя огромно наслаждение. Кикаха например е дяволит мошеник — с героични наклонности, изобретателен и страшно привлекателен. Той едва не открадва първата книга от Улф. Герои във втората книга са нещастни, заговорничещи, зли, подли, презрени, гадни индивиди, способни да си прережат един-друг гърлата просто ей-така, но за нещастие съдбата ги е събрала заедно с обща цел за известно време. И понеже страхотно обичам театъра от времето на Елизабет, бях щастлив да науча още в началото на повествованието, че всички те са близки родственици.
„Едно същество може да бъде привлекателно или отблъскващо: лебед или октопод; красиво или грозно: беззъба вещица или русокосо дете; добро или зло: Беатриче или Красивата безжалостна дама; исторически факт или измислица: лице, срещнато на пътя, герой от разказ или видение от сън; може да бъде благородно или неподходящо за тема на разговор разговор в дневната… то може да бъде буквално всичко, но при едно абсолютно условие — да внушава страхопочитание.“
„Да твориш, да знаеш, да разбираш“
Филип Хосе Фармър живее на запад от мен в едно място, известно на света като Калифорния. Никога не сме се срещали, освен на страниците на неговите книги. Възхищавам се на чувството му за хумор и на способността му да намери идеалното финално изречение на всичко, което е написал. Той може да бъде непоколебим, загадъчен, непроницаем, умен и му приляга всеки цвят на емоционалния спектър. Притежава едно невероятно чувство за това кое е свято и кое скверно. Или казано на прост език, той е човек, внушаващ боязън. Има таланта и умението да разрови в онова нематериално място извън Пространството и Времето, наречено Въображение, и да подхване с вещина светите теми, до които всеки писател трябва да се докосне, за да спечели душата ма читателя си.
И понеже използвах името на Оден, налага се да направя и следващата стъпка и се съглася с неговото наблюдение, че един писател не може да чете произведенията на друг, без да ги сравнява със своите. Лично аз го правя непрестанно. И почти винаги излизам от сравнението омекнал и впечатлен, особено когато чета фантастика, написана от Стърджън, Фармър или Бредбъри. Те много добре знаят кое е свято и третират тази материя по онзи транс-субективен начин, при който личните особености изведнъж отстъпват, превръщайки се в универсални понятия и осветяват човешкия дух, като украсена с неонови лампички коледна елха. А щом опре до особености, Филип Хосе Фармър е особен по един много специален начин…