Двамата обаче щяха да се натъкнат на преследвачите и, кой знае, това можеше да му даде няколко скъпоценни секунди преднина. Лошо за жреците, но той нямаше да има никаква вина, ако бъдеха убити. Е, може би само малка. Но не смяташе да ги предупреждава, ако мълчанието му даваше макар и малък шанс да остане пред преследвачите си.
Продължи да тича. Малко преди да стигне до поредния завой под четиридесет и пет градуса, зад гърба му се разнесоха писъци. Той спря и измъкна пламтящата факла от поставката на стената. Вдигна я високо в ръка и погледна напред. На двайсетина стъпки над главата му се виждаше дупка в тавана. Отвърстието беше тъмно, затова Кикаха предположи, че шахтата се извива, за да се свърже с друга.
Цялата планина беше пронизана с хиляди подобни шахти. Всички бяха поне три стъпки широки, понеже робите, които ги бяха издълбали, не биха могли да работят, ако диаметърът им бе по-малък.
Кикаха се замисли дали да не се изкачи по тази шахта, но изостави идеята. Нямаше как да се добере до нея за краткото време, с което разполагаше.
В същия миг чу шум от драскане на метал в камък, изтича по извивката на завоя и спря. Първият стрелец получи удар с факлата през лицето, изпищя, залитна назад и събори онзи, който го следваше. Коничните метални шлемове паднаха от главите им и издрънчаха по пода.
Кикаха се наведе и се затича напред, използвайки за прикритие тялото на изгорения стрелец, който се бе изправил в седнало положение. Дръпна меча му от ножницата. Човекът се държеше за лицето с двете си ръце и крещеше, че е ослепял. Войникът, когото беше съборил, се изправи, и с това попречи на стрелеца зад тях да стреля по Кикаха. Кикаха също се изправи и стовари меча върху незащитената глава на войника. После се извърна и отново се впусна приведен по коридора.
Беше късно. Някои от стрелците успяха да стрелят. Стрелите им изчаткаха по стените. Той влезе в някакво складово помещение. Пред него имаше най-разнообразни неща, но погледът му попадна на дългите телескопични стълби, които се използваха в библиотеката. Той взе една и я подпря така, че горният й край опираше в ръба на отвора в тавана. Остави меча си в основата на стълбата, взе друга, изтича с нея през помещението, мина през свързващия вход и попадна в съседната стая. Там спря под друга шахта.
Отново опря стълбата на върху ръба на отвора в тавана и бързо се изкатери по нея. Подпирайки гръб в стената, той опря крака срещу себе си и започна да се изкачва нагоре.
Надяваше се първата стълба и особено „забравения“ меч в основата й да заблудят преследвачите му и да ги изкушат да изстрелят по няколко стрели нагоре в тъмната дупка. Може би когато разберяха, че той няма да падне като мечка, изкатерила се в кухо дърво, те щяха да решат, че е успял навреме да се отклони в една от свързващите шахти. Тогава някои щяха да се качат по стълбата с надеждата да го заловят заклещен горе. Ако бяха умни, щяха преди това да свалят тежките стоманени ризници, шлемовете, гамашите и защитните метални престилки на кръста.
Въодушевен от картината, която съзнанието му рисуваше, той започна да се изкачва нагоре още по-енергично. Плъзваше гръб няколко пръста нагоре, пристъпваше с крака по срещуположната част на стената, отново приплъзваше гръб. Всичко това беше възможно само благодарение на гладките нефритени, а не каменни или дървени стени. Беше се изкачил на около двайсетина стъпки нагоре — което означаваше падане на пода от около четиридесет стъпки, — когато се изравни с отвор на галерия, която тръгваше перпендикулярно на досегашната.
Наложи се да се извърти така че да се окаже с лице надолу. Сега видя, че стълбата все още стои подпряна в осветения долен край на шахтата. Не се чуваше никакъв шум. Той се доизтегли нагоре върху хоризонталния под.
И точно тогава долови слаб глас. Войниците изглежда се бяха хванали на номера му. Те или се изкачваха по другата шахта или вече го бяха направили и сега бяха излезли в същата галерия, в която се намираше и той.
Кикаха реши да поохлади ентусиазма им. Ако намереше изход оттук можеше да се окаже, че го следват по петите или — още по-зле, — че се намират директно под него. Може би си бяха предавали от ръка на ръка лъкове и стрели по шахтата и ако бяха проявили тази съобразителност, сега можеха да го застрелят без никаква опасност за себе си.