Опитвайки се да съобрази в каква посока бе останала шахтата, под която бе оставил първата стълба, той стигна до едно разклонение, където три хоризонтални галерии излизаха над една вертикална шахта. Тук слабата светлина беше малко по-силна. Той прескочи отвора в пода и се приближи към източника на допълнителна светлина. И когато зави по завоя, излезе в гръб на един наведен тевтонец. Мъжът държеше факла, която някой току-що му бе подал от шахтата пред него. Невидимият войник шепнеше, че всички трябва да пазят тишина.
Кикаха понечи да нападне самотния войник веднага, но в следващия момент реши да изчака докато не прехвърлят всичкото оръжие, което смятаха да използват. Лък след лък, стрела след стрела, меч след меч, накрая дори и броните бяха подадени от шахтата на мъжа в галерията, който ги подреждаше на пода около себе си. Кикаха с презрение помисли, че те не осъзнаваха колко много ще спъва движенията им бронята в ограниченото пространство на галериите. Как тежестта им в комбинация със задължителното дебело облекло под метала, щеше да ги изпоти и изтощи. Единственото обяснение на подобно глупаво поведение според него беше в праволинейното военно мислене. Щом правилникът изискваше използването на броня при всяка схватка, значи бронята трябва да се носи без значение дали е подходяща или не при конкретните условия.
Както войника, който поемаше екипировката, така и тези в шахтата тихо проклинаха топлината и напрежението, което ги изморяваше. Кикаха ги чуваше много добре, но предполагаше, че началниците им долу не чуват нищо.
Накрая, в купчинки на пода, бяха подредени трийсет и пет лъка, трийсет и пет колчана, трийсет и пет меча, шлема и ризници. Кикаха бе видял повече, когато за пръв път беше зърнал нашествениците, следователно част от тях щяха да останат в залата долу. В това число сигурно влизаха и офицерите, които едва ли щяха да се главоболят със сваляне на броните си. От разменените с викове реплики между човека в галерията и офицера долу — което можеше да стане и по-тихо, ако бяха използвали хората в шахтата за препредаване на съобщенията — ставаше ясно, че мъжът в галерията беше низш офицер, шликрум, една местна дума, заимствана от средновековните германски завоеватели от Земята, с която се наричаше чина, съответстващ на старши сержант.
Кикаха внимателно се вслушваше, надявайки се да разбере дали по другите шахти не се качват други войници, което значително би усложнило ситуацията, създавайки риска да бъде нападнат в гръб или заклещен без изход. Никой обаче не спомена подобно нещо, което не означаваше непременно, че то е изключено. Така че Кикаха не забравяше от време на време да поглежда зад гърба си като птичка, която се страхува от котките. За щастие нито видя, нито чу каквото и да е. Шликрумът би следвало да проявява същата бдителност, но той явно се чувстваше в пълна безопасност.
Това му чувство се изпари като чаша вода във вакуум. Беше се навел, за да помогне на най-горния от веригата войници в шахтата да излезе, когато Кикаха заби ножа си на няколко пръста дълбочина в десния му крак. Мъжът изкрещя ужасен и полетя с главата надолу, подпомогнат от ритник в задника. Стовари се върху онзи, на който се бе опитал да помогне да излезе, двамата рухнаха върху следващия и така нататък, докато десет ревящи тела не изхвръкнаха през дупката в тавана. Образува се купчина, в която всеки следващ се забиваше с все по-слаб звук на удар. Шликрумът, прелетял най-голямо разстояние, се стовари последен върху най-горното тяло на купчината. Макар явно да бе наранен, той не беше загубил съзнание. Скочи на крака, загуби равновесие и се плъзна по купа тела на пода. Остана да лежи там, стенейки.
Офицер в пълно бойно снаряжение се приближи до него подрънквайки с бронята си и се наведе, за да размени няколко думи. Кикаха не можеше да чуе нищо поради виковете на пълно объркване в залата под краката му, затова се прицели с лъка си в офицера. Ъгълът, под който трябваше да стреля, беше неудобен, но той бе тренирал стрелба от най-различни положения, така че стрелата полетя точно в желаната посока. Тя проникна през една от пролуките в плочите на бронята под ключицата и се заби дълбоко в плътта. Рицарят падна по лице върху своя помощник. Кикаха се загледа в сребърната касетка подобна на ковчеже, пристегната на гърба му, понеже не беше виждал нищо подобно преди. За нещастие моментът не беше особено подходящ да задоволява любопитството си.