Войниците, опитващи да разплетат купа от изпопадали тела, изоставиха работата си и се разбягаха извън полезрението му. Разнесоха се объркани викове, после всичко стихна, когато невидим офицер с рев заповяда пълна тишина. Кикаха разпозна гласа на фон Турбат. Едва тогава започна да осъзнава смисъла на това нашествие и настървеността, с която бе организирано преследването му.
Фон Турбат беше владетел на независимото кралство Егесхайм — планинска държавица със шейсетина хиляди души население. На времето като барон Хорст фон Хорстман, Кикаха бе поддържал приятелски отношения с него. Но след като се бе намерил на земята, изхвърлен от седлото след схватка с копия по време на рицарски турнир, и особено след като бе заловил Кикаха в леглото на дъщеря си, фон Турбат беше започнал да се държи открито враждебно. Сам той не бе предприел никакви стъпки, макар да бе заявил открито, че не би поел отговорност да отмъсти за смъртта на фон Хорстман, ако някой го убие под неговия покрив. Кикаха, естествено, бе напуснал замъка му веднага щом бе чул това изявление и по-късно, в ролята си на анонимен барон-отмъстител, беше нападнал и обрал един керван на път за Егесхайм. Всичко това се бе случило преди няколко години.
Не съществуваха никакви причини фон Турбат да поеме огромния риск да отмъсти на Кикаха по този начин. Първият въпрос бе как кралят бе разбрал, че Кикаха е именно тук от всички възможни места? Как изобщо беше разбрал, че Кикаха и фон Хорстман са едно и също лице? И защо, ако действително бе открил вратите и начина на тяхното използване, бе предприел пълната с неизвестности атака на опасния град Таланак? Много въпроси и все без отговори.
Междувременно, съдейки по шепота, донасящ се отдолу, по шума от тичащи крака в ботуши, и особено след издърпването на изправената стълба, ставаше напълно ясно, че тевтонците ще опитат да се изкачат по друга шахта. Кикаха се съмняваше, че много от тях ще са въоръжени или облечени в тежките си брони, понеже в краката му лежеше обмундировката на повечето от тях. Разбира се, те щяха да изпратят за подкрепление. Крайно време бе да се маха оттук.
Погледна за последен път надолу и видя един от войниците да изпълзява изпод купа тела. Кикаха бързо го простреля с лъка си. Също така бързо простреля още пет тела, изхождайки от правилото, че всеки свестил се може да се превърне в негов потенциален убиец. Следващите пет минути беше зает да тича напред-назад из галериите. Три пъти успя да убие най-горния от войниците, изкачващи се по други шахти. Два пъти стреля успешно по хора, които минаваха през залата под отвора на шахтите.
Разбира се, не можеше да се надява, че ще бъде в състояние да покрие своевременно всички шахти. Кралят явно не се съобразяваше с жертвите. Последваха повторни опити за изкачване по шахти, през които веднъж вече бе отбил атака, а примигващи светлини и гласове откъм други шахти показваха, че се предприема едновременна атака от много места. Кикаха изостави всичките си оръжия с изключение на ножовете, за да може се изкатери по друга шахта. Надяваше се да намери път, който да го изведе навън. Там, високо в планината, над улицата на Смесената благословия, той можеше да се надява да избяга.
Но и фон Турбат добре осъзнаваше тази опасност, така че вероятно щеше да разположи стрелци по околните улици.
Само ако успееше да се скрие от войниците, преследващи го из плетеницата от тунели, галерии и шахти, докато се здрачи, само тогава Кикаха щеше да има шанс да се измъкне незабелязан в тъмнината. И то при положение, че намереше начин да се изкатери по нефритената стена на планината.
Усети, че го мъчи жажда. Не беше пил вода цялата сутрин, утолявайки друга жажда — тази за нови знания. Но сега шока от изненадата, схватката и многото тичане го бяха изсушили. Небцето му беше полепнало с гъста слюнка, усещаше гърлото си като посипано с песъчинки, измъкнали се изпод копитото на камила.
Сигурно щеше да издържи остатъка от деня, а ако се наложеше и цялата нощ, без вода, но това щеше да отслаби допълнително организма му. Значи, трябваше да намери вода. И понеже имаше единствен начин да се добере до нея, той нямаше избор.
Бавно се прокрадна към шахтата, през която се бе изкачил тук, но спря на няколко крачки от нея. Усмихна се на себе си. Какво му ставаше? Явно шокът бе толкова силен, че го бе накарал да забрави за хитростта. Сега осъзна, че бе изпуснал шанс да се спаси. Планът, разбира се, беше безумен, но самата му безумност го правеше привлекателен и обещаваше, че може да сполучи. Ако вече не беше късно…!
Спускането беше лесно. Той се добра до купчината въоръжение. Войниците още не бяха стигнали дотук, понеже сигурно избираха за изкачване шахти, колкото може по-отдалечени от тази. Кикаха свали тишкетмоакските си дрехи и ги напъха в една от ризниците на дъното на купчината. После набързо се преоблече в броня, макар да му се наложи да търси достатъчно големи ризница и шлем. След това се надвеси през дупката и извика. Беше перфектен имитатор и макар да не бе чувал егесхаймския диалект от години, той изникна в съзнанието му без никакво затруднение.