Но войниците, оставени на пост долу, заподозряха някакъв номер. Изглежда не бяха чак толкова тъпи. Разбира се, те не можеха да се досетят какво точно бе станало. Мислеха, че Кикаха се опитва да ги подмами да излязат на открито в обсега на лъка му.
— Ikh’n d’untershlikrum Hayns Gimbat — каза той. „Аз съм ефрейтор Хайнс Гимбат“.
Хайнс беше достатъчно разпространено име в Драхеланд. Гимбат беше местно име, както бе характерно за повечето от имената, завършващи на „бат“. Гимбат конкретно беше особено популярно в онези райони на Драхеланд и измежду по-низшите класи, които бяха смес от местни племена и германска кръв. Със сигурност имаше поне няколко души с тази фамилия сред нашествениците.
Един сержант се приближи и погледна нагоре в шахтата.
— Vo iss de trickmensh?
— E n’iss hir, nettrlikh. Ikh hap durss — или преведено „Не е тук, разбира се. Жаден съм“.
— Frakk zu fyer de vass? — изръмжа сержантът. „Искаш вода в такъв момент?“ — Shaysskopp!
Желанието му беше съвсем искрено и може би точно неговата абсурдност свали подозренията от Кикаха. Докато сержантът долу беснееше, от двете страни на тунела се появиха факли, носени от войници, които току-що се бяха изкачили. Кикаха напусна шахтата, за да докладва пред офицера, съпровождащ новодошлите. Този рицар беше свалил бронята си, явно защото фон Турбат бе решил, че преследването все пак трябва да бъде ръководено от офицер.
Кикаха го познаваше: това бе барон фон Дийбрс, управник на малка провинция на границата с Егесхайм. Бяха се срещали в двора на фон Турбат по време на честите визити на Кикаха.
Кикаха държеше главата си наведена, така че сянката на шлема да пада върху лицето му и се опита да говори с не толкова плътен глас. Фон Дийбрс го изслуша, без да обръща особено внимание на лицето му. За барона, Кикаха просто беше поредният безличен низш войник. Кикаха съобщи, че Хитреца се бе изплъзнал без следа. Побърза да поясни, че бе поискал вода, но сержантът долу решил, че искането му е неуместно.
Баронът, облизвайки устни, не намери това желание за прищявка. Така че след малко войниците изтеглиха на въжета бутилки с вода и Кикаха можа да се напие. После се опита да изостане от групата и най-сетне да потърси желания път навън, но фон Дийбрс провали тези намерения, нареждайки му да води групата към шахтата, която щеше да ги изведе на следващото хоризонтално ниво. Фон Дийбрс също го наруга, че си е сложил бронята, така че Кикаха трябваше да съблече ризницата. Беше готов да се бори или да бяга при първия признак, че баронът го е познал, но фон Дийбрс се вълнуваше само как да залови по-скоро варварина-убиец.
Кикаха искаше да зададе някои въпроси. Наложи си да мълчи, защото беше ясно, че това би събудило подозренията на спътниците му. Изкатери се по шахтата и пое лъковете, колчаните и мечовете, които му бяха подадени. След това групата им се раздели на две. Едните трябваше да поемат в една посока, другите — в противоположната. Когато групата на Кикаха се срещнеше с друга група преследвачи, всички заедно трябваше да се изкачат на следващото ниво.
Нивата, които останаха под тях, се изпълниха със светлина и шум. Явно пристигаха нови и нови подкрепления с цел да подпомогнат преследването. Фон Турбат или онзи, който бе начело на цялото нападение, явно държеше нещата под пълен контрол, за да си позволи отделянето на толкова много войници.
Кикаха се задържа с първата група, понеже никой от нея не го бе познал. А когато срещаха други групи, той просто мълчеше. Все още носеше шлема, защото никой не му бе наредил да го свали. Няколко от останалите войници също носеха шлемове.
Придвижването ставаше все по-трудно, защото галериите бяха станали толкова тесни, че се налагаше се ходят приклекнали и групата се бе разтегнала в колона по един. Войниците може и да си бяха мислили в началото, че се намират в добра форма, но този начин на придвижване измъчваше краката им и схващаше превитите им гърбове. Макар да не страдаше като тях, Кикаха също се оплакваше, за да не се различава от останалите.
След около осемдесет минути, които им се бяха сторили като дълги изнурителни часове, групичката от шест души изпълзя от поредната шахта в малка кръгла стая. В отсрещната стена се виждаше достатъчно голям изход, водещ навън. Мъжете се надвесиха през перваза и погледнаха надолу, но по улицата на Смесената благословия се виждаха само пеши войници и качени на коне рицари. Макар от тази височина фигурките да изглеждаха малки, не можеше да се сбърка кои са. Кикаха ясно различи не само знамената и униформите на Егесхайм, но и тези на поне дузина други кралства и няколко баронетства.