Всички маршируваха в стегнат строй, макар краката им да се подгъваха. Кикаха най-сетне съумя да изостане в последната редица и когато войниците завиха в безлюдна уличка, той потъна в един тъмен вход.
4
Вратата, пред която стоеше, разбира се, не можеше да се отвори отвън. Беше залостена отвътре с голямо резе, както бе обичая на повечето таланакски граждани, за да се опазят от бродещите в нощта престъпници.
Крадците и цивилизацията бяха неразделни. В момента Кикаха бе благодарен на този факт. По време на предишното си продължително посещение в Таланак той съзнателно се бе сближил с няколко престъпници. Тези хора знаеха много начини скрито да идват и да напускат града, и Кикаха искаше да ги научи, за в случай че му се наложеше да ги използва. Нещо повече, той установи, че престъпниците, с които се бе сближил — главно контрабандисти — бяха интересни хора. Една от тях на име Клататол, беше повече от интересна. Тя беше разкошна. Имаше дълга, права, лъскава черна коса, огромни кафяви очи, много дълги гъсти мигли, гладка кожа с бронзов загар и пищна фигура, макар, както бе типично за таланакските жени, да бе малко по-широка в ханша и прасците й да бяха прекалено дебели. Но Кикаха отдавна бе престанал да търси перфектното в другите и по негово мнение леката асиметрия бе в основата на истинската красота.
Някак съвсем естествено той бе станал любовник на Клататол, докато в същото време ухажваше дъщерята на императора. Този двойствен живот му бе изиграл номер накрая и той вежливо бе помолен от брата на императора и шефа на полицията да напусне Таланак. Можеше да се върне, когато дъщерята на императора се задомеше и бъдеше изолирана от останалите, както бе обичаят сред аристокрацията. И Кикаха бе напуснал града без дори да се сбогува с Клататол. Беше посетил едно от малките васалства на изток, населено от цивилизован народ, известен като Куатсл-слет. Те отдавна бяха покорени и сега изплащаха данък на Таланак, но това не им бе попречило да запазят собствения си език и да продължат да се придържат към малко странните си обичаи. И докато пребиваваше при тях, Кикаха научи, че императорската дъщеря се бе омъжила за чичо си, спазвайки повелите на традицията. Вече можеше да се върне, но вместо това той отиде при хроваките, хората-мечки, в планините край Великите равнини.
Сега смяташе да отиде в дома на Клататол и да види дали тя би се съгласила да му помогне да се измъкне… ако го пуснеше при себе си, разбира се. Последният път, когато я бе посетил, тя се бе опитала да го убие. И дори вече да му бе простила, сигурно щеше много да се ядоса, че е дошъл в Таланак без да й се обади.
— Ах, Кикаха! — прошепна той на себе си. — Мислиш си, че си умен, а винаги оплескваш нещата! За щастие, ти си единственият, който знае това. А аз, колкото и да ми е голяма устата, никога няма да кажа на никого!
Луната изгря. Не беше сребриста, като земната, а по-скоро беше зеленикава, като сиренето, от което някои хумористи разказваха, че е направена. Освен това беше два и половина пъти по-голяма от земната луна. Сега се издигаше в беззвездното черно небе и хвърляше призрачната си сребристо-зеленикава светлина над бяло-черния нефрит, в който бе издълбана улицата.
Гигантското кълбо бавно потегли през небосвода и лъчите му подобно на миши впряг, теглещ го напред, осветиха входа, в който Кикаха се бе скрил.
Кикаха вдигна поглед към луната и му се прииска да е на нея. Беше стъпвал на повърхността й няколко пъти и ако съумееше да се добере до една от няколкото тайни врати в Таланак, той можеше отново да се телепортира там. Трябваше обаче да се съобразява с възможността фон Турбат да знае за тях, след като му бяха известни големите врати, през които беше прехвърлил войските си. Дори и при това положение си струваше да опита, но едната от малките врати се намираше в капището на храма, разположен три улици над най-долната, а другата бе в самия храм. Нашествениците сигурно бяха затворили всички улици и бяха започнали претърсване на домовете отдолу нагоре. Идеята беше, че ако Кикаха се криеше някъде тук, той щеше да бъде изтласкван все по-нагоре и по-нагоре, докато не го заловяха войските, дислоцирани две улици под двореца. Междувременно по останалите улици, макар и по-нарядко, щяха да минават малки групи патрули — все пак фон Турбат не разполагаше с неограничен брой войници.
Кикаха излезе от прикритието на входа, прекоси улицата, прекрачи перваза и започна да се спуска, стъпвайки върху барелефите на богове, зверове, хора, абстрактни символи и йероглифи, осейващи склона на планината помежду двете улици. Спускаше се бавно, защото гладкият камък не винаги позволяваше надежден захват, както и поради разположените на долната улица войски. Те държаха в ръцете си факли, а някои дори бяха на коне.