— Обявена ли е награда за тях? — поинтересува се Кикаха.
— Да. Десет хиляди кватлумли. За всеки! А за теб, трийсет хиляди и висока длъжност в двора на императора. И в добавка, макар за последното само да се намеква, женитба с член на имперската фамилия.
Кикаха не каза нищо. Червата на Клататол изкъркориха сякаш обмисляйки предложената награда. През вентилационните отвори в тавана се дочуха някакви слаби гласове. Стаята, която преди му се бе сторила хладна, изведнъж стана гореща. Усети как под мишниците му започва да се стича пот. Някъде откъм вътрешността на дома, където се намираше комбинираната кухня-баня-тоалетна, се чу шум на течаща вода и едва доловими гласове.
— Сигурно ти е призляло при мисълта за такава сума — проговори накрая Кикаха. — И какво спира теб и партньорите ти от това да отидете и да поискате наградата?
— Ние сме крадци и контрабандисти… дори и убийци… но не сме предатели! Когато розовобузестите…
Спря, виждайки Кикаха да се усмихва. Тя също му се ухили в отговор.
— Истината ти казвам. Какви страхотни пари! Виж какво, ще ти призная, умни койоте, че ние се разколебахме, като помислихме какво ще стане, след като розовобузестите си заминат. Или ако избухне бунт. Не ни се иска да бъдем разкъсани или инквизирани от тълпата, само защото някой се е обадил, че сме предатели.
— И също понеже…?
Тя се усмихна и добави:
— А също понеже тримата бегълци ни предложиха много повече, ако ги изведем от града.
— И как ще ви платят? — обади се Кикаха. — Та те не притежават дори една мъничка вселена.
— Какво?
— Предложиха ли ви нещо материално сега, в този момент?
— Та те са се накичили със скъпоценни камъни, които струват много повече от обявените награди — възкликна Клататол. — Някои… просто не съм виждала като тях. Сякаш идват направо от друг свят!
Кикаха не й каза, че фигуративният й израз е буквално точен.
Смяташе да я попита дали носят оръжие, но се сети, че дори да носеха, тя не би могла да го разпознае. От друга страна, тримата едва ли биха дали доброволно информация от подобно естество.
— И как стои въпросът с мен? — попита той, без да се интересува какво друго освен своите скъпоценности бяха обещали тримата.
— Ти, Кикаха, си любимецът на Повелителя или поне така се говори. Освен това всички твърдят, че знаеш къде са скрити съкровищата на тази земя. Би ли могъл един обикновен бедняк да върне диаманта на Ошкатсму?
— Розовобузестите ще заудрят по вратата ти всеки миг — предупреди я Кикаха. — Целият този квартал ще бъде обърнат наопаки. Къде можем да отидем оттук?
Клататол каза, че се налага да му завърже очите и дори да му сложи и качулка на главата. Ситуацията не му позволяваше да спори и той се съгласи. Когато се увери, че той не вижда нищо, тя го завъртя поне дузина пъти около. След това, подчинявайки се на нареждането й, той се отпусна на четири крака.
Разнесе се изскърцване на камък върху камък и тя го поведе през някакъв тунел, който бе толкова тесен, че тялото му се триеше по страничните стени. После се изправи и, воден за ръка от нея, изкачи препъвайки се сто и петдесет стъпала, извървя двеста и осемдесет крачки по слаб наклон, спусна се триста крачки по рампата, свързваща улици от различни нива и измина последните четиридесет крачки в права посока. Клататол го спря, свали му качулката и развърза превръзката на очите му.
Той примигна. Намираше се в кръгла крипта, издълбана в чернозеленикав слой от нефрита на планината, с диаметър четиридесет стъпки и широка три стъпки вентилационна шахта в тавана.
В ниши на стените горяха факли. Виждаха се разпръснати столове от нефрит и дърво, сандъци, купища дрехи и кожи, варели с подправки, бидон с вода, маса, отрупана с ястия, сладкиши, месо, вонящо сирене и санитарен възел.
Шестима тишкетмоаки клечаха до стената. Лъскавите им черни бретони падаха върху очите. Няколко пушеха малки пурети. Бяха въоръжени с кинжали, мечове и мачете.
Трима белокожи седяха на столовете. Единият беше нисък, с груба кожа, голям нос и хищно извита, като на акула, уста. Вторият беше буквално необятен и тлъстините му се преливаха през стола.
Третата фигура накара Кикаха да ахне.
— Подарж! — изтръгна се от устните му.
Жената наистина беше най-красивата, която някога бе виждал. Но той вече я бе виждал преди. Да, това бе лице от неговото минало. Но тялото не принадлежеше на лицето.
— Подарж! — неволно повтори той на изопачения микенски, който тя и орлите й използваха. — Не знаех, че Улф те е извадил от тялото на харпията и те е сложил… сложил е мозъка ти в тялото на жена. Аз…