Всичко, което той казва, е нещо, което аз бих искал да кажа, но, по една или друга причина, не съм могъл. Той използва онзи похват, наречен от Хенри Джеймс „ъгъл на виждане“, който макар и да се различава от моя собствен ъгъл, неизменно е в хармония с начина, по който аз чувствам нещата. Но аз не мога да го направя по неговия начин. Това означава, че някой може да направи онова, което обичам най-много, по-добре от мен самия и това ме кара да си дъвча брадата и да си спомням за Джордж Лондон като Мефистофел във „Фауст“ на Гуно на сцената на Метрополитен Опера: Маргарита се възнася на небето, той протяга ръка, но пред него се спуска метална врата, той се хваща за една от пръчките на решетките, вдига за момент поглед към Всевишния, обръща лице, бавно се отпуска на колене и ръката му се плъзга надолу по пръчката… завесата пада — ето така се чувствам и аз. Аз не мога да го направя, но има начин да се направи.
Е, извън тези бележки, какво бих могъл да кажа за някоя конкретна книга на Филип Хосе Фармър?
Шекспир го е казал по-добре в „Антоний и Клеопатра“:
ЛЕПИД
И какъв е на вид този ваш крокодил?
АНТОНИЙ
На вид е като себе си и е на дължина — от главата до опашката — колкото е дълъг; на ширина е също почти колкото е широк и се движи с помощта на двигателните си органи. Храни се с това, което яде, а като умре, същността му се преселва в друго същество.
ЛЕПИД
А на цвят какъв е?
АНТОНИЙ
И цвета му е неговия си.
ЛЕПИД
Странна гадина!
АНТОНИЙ
Много! И сълзите му са мокри.3
Наистина, сър, така си е. И то единствено благодарение на комбинацията от талант и умение. Всеки неин продукт е различен, завършен, уникален и този пред нас не прави изключение. Радвам се, че човек като Филип Хосе Фармър ходи сред нас и, в допълнение на това, пише. Не са много тези като него. Даже изобщо няма подобни.
Всъщност прочетете романа му и ще разберете какво искам да кажа.
Днес е студен, сив февруарски ден. Пак съм в Балтимор. Това като че ли няма значение. Чуй ме, Филип Хосе Фармър, който си там някъде на Запад: ако някога си искал да доставиш радост на друго човешко същество, знай, че си успял и че си оцветил много сиви и студени дни в сезоните на моя живот, както и си докоснал по-светлите от тях с онова, което аз ще нарека великолепие и няма да обяснявам по-подробно.
А цветовете на тази книга са ярки и сълзите й са мокри. Защото е написана от Филип Хосе Фармър. Щеше да бъде достатъчно да кажа и само това.
Роджър Зелазни
Балтимор, Мериленд.
1
Яхнал черен жребец с боядисана аленочервена грива, Кикаха препускаше с все сили под зеленото небе и жълтото слънце, за да спаси живота си.
Преди сто дни и на хиляда мили оттук, той напусна селището на хроваките, известни като хората-мечки. Преситен от лов и семпъл живот, Кикаха бе изпитал потребност да вкуси — не, искаше му се нещо повече от обикновено вкусване — от цивилизацията. Интелектуалният му нож се нуждаеше от заточване, а от друга страна имаше много неща, които не знаеше за тишкетмоаките — единствения цивилизован народ на това ниво.
Затова оседла два коня, прости се с вождовете и воините, и целуна за сбогом двете си жени. Разреши им да си намерят нови съпрузи, ако не се върнеше до шест месеца. Те заявиха, че щели да го чакат вечно, на което Кикаха отговори с усмивка, понеже те бяха обещали същото и на предишните си съпрузи, преди да ги изпратят по бойните пътеки, от които те така и не се бяха завърнали.
Няколко воини изявиха желание да го придружат през планините до Великите равнини. Той каза „не“ и потегли сам. Трябваха му цели пет дни, за да се измъкне от планините. Единият от тях си беше загубено време, защото двама млади воини от племето уакангишуш му бяха устроили засада. Сигурно бяха чакали месеци наред в прохода, известен като Черната невестулка, разчитайки някой ден Кикаха да мине през него. От всички силно ценени скалпове на стотината велики воини от петдесетте народа, населяващи Великите равнини, скалпът на Кикаха бе най-желаният. Поне двеста смелчаци се бяха опитали по едно или друго време да го издебнат и никой от тях не се бе върнал жив. Много бойни отряди бяха изкачвали планината, за да атакуват укрепения форт на хроваките, надявайки се да изненадат хората-мечки и да свалят скалпа — а защо не и главата — на Кикаха по време на битката. Но само великият рейд на племето ошангстава от народа на полуконете се бе доближил на крачка от успеха. Както и да е, разказът за атаката и последвалото унищожение на ужасяващите полуконе се бе разпространил сред 129-те племена на Равнините и сега се пееше в палатките на вождовете или преди заседанията на племенните съвети по време на „кървавите празници“.
3
по У. Шекспир „Трагедии“, том 2, в превод на Валери Петров, изд. „Народна култура“, 1974 — Бел.пр.