Замлъкна объркан. Тя го гледаше с непроницаемо изражение на лицето. Може би не искаше той да споменава пред останалите какво се бе случило едно време. А той, който обикновено мълчеше като риба, когато ситуацията го изискваше, сега се бе разбъбрил като…
На времето Подарж бе открила, че Улф всъщност е Джадауин — човекът, отвлякъл я от Пелопонес преди 3200 години и трансплантирал мозъка й в тялото на харпия, създадена в собствените му биолаборатории. Не му бе позволила да поправи злото, което й бе причинил. Мразеше го толкова силно, че бе пожелала да остане в тялото на птица и се бе заклела да му отмъсти.
Какво я бе накарало да промени решението си?
Гласът обаче не принадлежеше на Подарж. Това сигурно беше резултат от трансплантацията.
— Какво дрънкаш, леблабий? — попита тя на езика на Повелителите.
На Кикаха му се прииска да я удари през устата. Леблабий беше дума в езика на Повелителите, използвана за човешки същества, населяващи техните вселени, по отношение на които Повелителите играеха ролята на богове. Всъщност леблабий бе малък домашен питомец във вселената, от която Повелителите бяха дошли. Той похапваше от лакомствата, които ръката на господаря му подаваше, но би ял и изпражнения, ако се наложеше. И често побесняваше невъзвратимо.
— Добре, Подарж, преструвай се, че не разбираш микенски — каза той. — Но внимавай как се изразяваш. Защото не мога да кажа, че изгарям от любов по теб.
Тя изглеждаше изненадана.
— А, ти да не си жрец?
Трябваше да се признае на Улф, че бе свършил работата си перфектно. Тялото й бе великолепно; кожата й беше бяла и безупречна както я помнеше; косата й бе дълга, черна, права и блестяща. Чертите на лицето й, разбира се, не бяха идеално правилни — в тях се долавяше известна асиметрия, допринасяща за красота, която при други обстоятелства би му причинила болка.
Беше облечена в подобна на копринена светлозелена роба и бе обута в сандали, сякаш я бяха извикали точно когато се бе приготвяла да си ляга. Но как, по дяволите, би могла Подарж да се окаже замесена в нещо общо с двамата Повелители? Изведнъж, възможният отговор проблесна в съзнанието му. Разбира се… била е в двореца на Улф, когато са го нападнали. Какво се бе случило обаче?
— Къде е Улф? — попита той.
— Кой, леблабий? — отговори тя на въпроса с въпрос.
— Едно време го наричаха Улф — поясни Кикаха.
Тя сви рамене и каза:
— Не беше там. А дори и да е бил, Черните звънари не го убиха.
— Черните звънари ли? — объркано повтори Кикаха.
Улф веднъж му бе споменал за тях. Съвсем накратко, защото Хризеис зададе някакъв въпрос и темата беше изместена. По-късно, когато Кикаха помогна на Улф да си върне обратно двореца от Ванакс, Кикаха бе възнамерявал да го попита за Черните звънари. Но така и не го бе направил.
Един от тишкетмоаките каза с остър тон няколко думи на Клататол. Кикаха дочу, че искат от нея да му каже да разговаря с тях. Тишкетмоаките не разбираха за какво се бе говорило до момента.
Отговаряйки на задаваните чрез него въпроси, белокожата жена каза:
— Казвам се Анана и съм сестра на Джадауин. Слабият до мен е Нимстоул, известен сред Повелителите като Клупа. Другият е Джудубра-дебелия.
Едва сега Кикаха разбра. Анана, наричана още Лъчезарната, бе една от сестрите на Улф. И той бе използвал лицето й за модел при създаването на лицето на Подарж в биолабораторията. Работейки по памет, защото в онзи момент Улф не бе виждал сестра си Анана над хиляда години. Което означаваше, че към днешен ден не я бе виждал над четири хиляди.
Сега Кикаха си спомни думите на Улф, че Черните звънари е трябвало да се използват отчасти като складове на паметта. Повелителите, осъзнавайки, че дори сложно организираният човешки мозък не би могъл да побере обема знания, натрупван в течение на хилядолетия, бяха експериментирали с прехвърлянето на памет. Поне на теория, тази памет би трябвало или да може да се прехвърля обратно в човешкия мозък при необходимост или най-малкото да може да се визуализира.
Почука се. Кръгла врата в стената на другия край се отвори навън и влезе нов контрабандист. Той повика с пръст останалите и те се събраха около него. След като размениха шепнешком няколко думи, Клататол се върна при групата.
— Наградите са утроени — прошепна на свой ред тя. — Нещо повече, кралят на розовобузестите, фон Турбат, е обявил, че в мига, в който бъдеш заловен, той ще напусне Таланак. И всичко ще бъде както преди.
— Ако смяташе да ни предадеш, едва ли щеше да ми разказваш това — подхвърли той. И все пак беше възможно тя да играе играта много тънко и да се опитва да му внуши фалшиво чувство на безопасност, преди войските да нанесат удара си. Той не знаеше на какво са способни Повелителите, така че нямаше да разчита на тях. Беше запазил двата си ножа, но в тази тясна стая… е, ако станеше необходимо, щеше да види какво може да се направи.