— Ако носите оръжия, пригответе се да ги използвате — прошепна Кикаха на Повелителите.
Те не отговориха нищо. Групата се разтегли в колона по един, като всички се хванаха за ръцете. Водачът им кривна в една от страничните галерии. Вървяха приведени в продължение на поне петдесетина метра. Гласовете зад тях се усилваха, но в този момент те чуха далечния рев на падаща вода. Отново запалиха фенера. Малко по-късно се озоваха в малка зала, в която нямаше никакъв изход с изключение на широка дупка в пода до отсрещната стена. От нея се разнасяше рева на водата, от нея се издигаше влага и пак от нея идваше зловонна миризма.
— Шахтата се спуска под остър наклон и се свързва с тунела на канализацията на около петдесетина метра по-долу. Ще се плъзнем, понеже е най-безопасно — разказа набързо Клататол. — Използваме този път само когато всички останали са недостъпни. Ако човек се спусне по целия път надолу, ще падне в тунел, задръстен с мръсотия и оттам ще полети почти вертикално в реката, излизайки под нивото на повърхността. Ако е още жив, ще изплува и ще бъде заловен от патрулните лодки на розовобузестите, които кръстосват наоколо.
След това Клататол им обясни какво трябва да направят. Те седнаха и се спуснаха по шахтата, притискайки ръце и крака върху улея, за да намалят малко скоростта си. На две трети от пътя спряха. Отклониха се през една дупка в друга, неизвестна на властите, шахта, издълбана благодарение на труда на поколения безименни престъпници. Тя извеждаше обратно към система от шахти и галерии, разположена едно ниво над това, от което току-що бяха избягали.
Клататол каза, че било необходимо да стигнат до онова място, където можело да влязат в друг голям канализационен тунел. Той обаче бил сух, понеже бил блокиран още преди трийсет години с цената на големи усилия и няколко човешки живота от страна на голяма група престъпници. Потокът, предназначен за този тунел, бил отклонен встрани. Сухият тунел водел направо надолу под нивото на водата. Близо до изходното му отвърстие имало шахта, която отвеждала в хоризонтална посока до подводен пристан, далече от местата, наблюдавани от розовобузестите. Търговските кораби били непосредствено до доковете. За да се стигне до тях се налагало да преплуват широката една миля река.
Три улици нагоре, все още във вътрешността на планината, групата достигна до хоризонталната галерия, която им откриваше пътя към спасението и която се свързваше със спускащия се под четиридесет и пет градуса тунел.
Кикаха така и не разбра как стана провалът. Той изобщо не допускаше, че тевтонците имат и най-малка представа къде се намираха те. Сигурно бяха изпратили отряди да претърсват най-случайно избрани места. И този отряд се бе оказал в точното време на точното място и на всичко отгоре бе видял групата им пръв.
Изведнъж блеснаха светлини, разнесоха се викове, крясъци и някакви глухи удари в човешките тела. Няколко тишкетмоаки рухнаха и в следващия миг Клататол се свлече пред него. Благодарение на фенера, който по някакво чудо беше паднал странично, без да се счупи, Кикаха видя под слабата светлина синкавочерната й кожа, провисналата й челюст, очите обърнати към вечността и късата стрела на арбалет, забила се един пръст над дясното й ухо. Кървава струя се стичаше през гъстата коса, по ухото и надолу по шията.
Той прелази през тялото й, някак вцепенен от шока на атаката и очакващ шока от стрелата, която всеки миг щеше да се забие и в него. Шмугна се как да е обратно в тунела и после в някакво отклонение, което изглеждаше празно. Зад него в тъмнината се разнесе тежко дишане. После Анана се обади, че е тя. Каза че не знаела какво се бе случило с останалите.
Двамата продължиха да лазят и да вървят приведени докато болката не се просмука в мозъка на костите им. Или поне така им се струваше. Завиваха надясно и наляво както им хрумнеше, без никаква система, и на два пъти дори се изкатериха нагоре по вертикални шахти. В един момент се озоваха в пълна тъмнина и тишина с изключение на диво биещата в слепоочията им кръв. Изглежда се бяха изплъзнали на хрътките.
Оттам нататък продължиха само нагоре. Беше жизнено важно да изчакат, така че нощта да скрие измъкването им навън. Това се оказа не толкова лесно за изпълнение. Бяха изморени и се опитаха да дремнат, но непрекъснато се стряскаха, сякаш скачаха от трамплина на подсъзнателното в пропастта на отворените очи. Краката им потрепваха, ръцете им помръдваха. Осъзнаваха това, но нито можеха напълно да се отпуснат и да заспят дълбоко, нито бяха в състояние напълно да се разсънят, освен за кратко след поредния кошмар.
В горния отвор на шахтата, която водеше навън, се видя, че е настъпила нощта. Изкатериха се през него, виждайки патрули под краката си тях и чувайки ги над главите си. Изчакаха гласовете да затихнат и се изкачиха по стената до следващото ниво. Когато не можеха да вървят, скриваха се в дупките на вентилационните шахти.