Долната част на града представляваше феерия от светлини. Войници и полиция старателно претърсваха наред. С изкачването им нагоре, редиците се сгъстяваха, понеже площта, която трябваше да се покрие, се смаляваше. Навсякъде бяха установени контролно-пропускателни пунктове.
— Ако целта е била да те заловят жив, защо тогава стреляха по нас? — проговори Анана. — В суматохата лесно можеше да се сбърка.
— Сигурно са се възбудили — отговори Кикаха. Беше изморен, гладен, жаден и бесен на убийците на Клататол. Сигурно по-късно щеше да изпита и печал. Но не и вина. Той никога не изпитваше угризения на съвестта, освен ако при крайно основателни причини за това. Дори Кикаха страдаше понякога от невротични кризи — нещо неизбежно, защото той все пак бе човек — но безполезното чувство на вина не бе сред тях. Той в никакъв случай не носеше отговорност за смъртта й. Тя доброволно бе сключила тази сделка, напълно осъзнавайки, че може да намери края си.
В известен смисъл той дори бе доволен донякъде от смъртта й. Все пак, можеха да убият него вместо нея.
Кикаха се спусна по няколко шахти, за да потърси храна и вода. Анана не искаше да остане сама, опасявайки се, че двамата могат да се загубят. Затова тръгна с него до шахтата, която водеше към тавана на една къща, където някакво семейство задружно хъркаше и изпускаше пари от вино и бира. Той се върна, носейки въже, хляб, сирене, плодове, говеждо месо и две бутилки вода.
Отново изчакаха да отмине деня и нощта да сграбчи в обятията си града. И пак поеха нагоре по склона на планината или през системата от шахти, според обстоятелствата. Анана го попита защо отиват нагоре. Той й отговори, че така трябва, понеже долу градът буквално гъмжи от врагове.
6
Беше към полунощ. Те излязоха от една къща, където бяха влезли и минали на пръсти покрай спящите. Намираше се на една улица директно под двореца на императора. Оттук нататък вече нямаше вътрешни шахти и галерии. И понеже всички пътища и стълбища бяха охранявани, те можеха да достигнат целта си само като изминеха на открито част от пътя. А това нямаше да е никак лесно. Защото цели четиридесет стъпки от лицето на планината бяха нарочно оставени голи и гладки.
И точно докато дебнеха из сенките в основата на стената, те се натъкнаха на два обути в ботуши крака, стърчащи от някаква беседка. Краката принадлежаха на мъртъв часови, до който лежеше друг мъртвец. Единият беше промушен в гърлото, а другият — удушен със жица.
— Нимстоул е минал оттук! — прошепна Анана. — Не случайно му казват Клупа.
На около триста метра от тях надолу по улицата се появиха запалените факли на приближаващ патрул. Кикаха изруга Нимстоул, който нехайно бе оставил телата точно тук. Всъщност за патрула едва щеше да има значение дали другарите им са мъртви или просто ги няма на поста им. При всички случаи щеше да бъде вдигната тревога.
Малката вратичка в стената беше отключена. Заключваше се само от външната страна. Кикаха и Анана взеха оръжията на часовите, влязоха през вратичката и изтичаха по стълбището помежду двете гладки стени. Когато се изкачиха, гърдите им хриптяха и те едва дишаха.
Някъде долу се разнесоха викове. През тъмния правоъгълник на вратичката нахлуха войници с факли и се втурнаха нагоре по стълбите. Задумкаха барабани, разнесе се звук на рог.
Двамата продължиха да тичат, но не към двореца, който оставаше отдясно на тях, а към поредното стръмно стълбище отляво. Когато стигнаха до върха, пред погледите им проблеснаха в полумрака сребристи покриви и сиви метални пръти. Обонянието им долови миризмата на животни, слама, старо месо и пресни изпражнения.
— Кралския зоопарк — поясни Кикаха. — Идвал съм тук.
В далечния край на дългата каменна пътека нещо проблесна като светла нишка в шева на нощта. Стрелна се под лунната светлина, потъна в сенките, отново се появи и пак изчезна. После се разтопи в мрака на входа в основата на огромна бяла постройка.
— Нимстоул! — възкликна Анана. Понечи да тръгне след него, но Кикаха безцеремонно я спря. С изкривено лице, побеляло като сребристите лунни лъчи, широко разтворила очи като сова, тя рязко се дръпна от него.
— Не смей да ме докосваш, леблабий!
— Ще го направя, когато си поискам — озъби й се той на свой ред. — Първо, повече не ме наричай леблабий! Следващият път няма да те ударя, а просто ще те убия. И не мисли, че нямам друг избор освен да се примирявам с арогантността и презрението ти. Според мен те се основават на кух и отвратителен егоцентризъм. Повтарям ти, наречеш ли ме пак така, ще те убия. И знай, че с нищо не стоиш по-високо от мен. А за твое нещастие, дори зависиш от мен.