Двамата уакангишуци се бяха държали на безопасно разстояние зад предполагаемата си жертва. И може би щяха да успеят там, където толкова много други се бяха провалили, ако привечер от небето не се бе спуснал червеноглав гарван с размера на орел и не бе изграчил два пъти високо.
А след това бе направил два кръга над единия смелчак, после други два над дървото, зад което беше клекнал вторият. Доволен, че не беше пожалил времето си, за да обучи интелигентната птица, Кикаха я наблюдаваше усмихнат. Същата нощ той заби стрела в първия от досадниците, осмелил се да приближи до огъня, а три минути по-късно и вторият от двамата падна с нож в гърдите. Трябваше да се пребори с изкушението да препусне с коня си на петдесет мили оттук, да завърже около копието си скалпове на воините, и да го хвърли в центъра на лагера на уакангишуците. Именно подвизи като този му бяха донесли името Кикаха, означаващо Изобретателния, а той обичаше да се грижи за репутацията си. Този път обаче това усилие му се струваше излишно. В съзнанието му блестеше, като пламнал под светлината на огъна брилянт, образа на Таланак, „Града, който е като планина“.
Така че Кикаха се задоволи само да обеси на един клон с главата надолу двата лишени от скалповете си трупа. Дръпна юздите на коня, обърна го на изток, и с това запази няколко живота на уакангишуците, а може би и своя. Кикаха обичаше да се хвали със своята хитрост, бързина и сила, но пред себе си признаваше, че нито е непобедим, нито безсмъртен.
Беше роден под името Пол Янус Финеган4 в Тер От, Индиана, САЩ, Земята, в една вселена, намираща се непосредствено до тази (всъщност всички вселени се намират в непосредствено съседство една с друга). Беше мускулест, широкоплещест младеж, висок шест фута и един инч и тежък 190 фунта. Кожата му беше с бронзов загар, изпъстрен от лунички с меден оттенък, а цялото му тяло беше нашарено от над три дузини белези. Червеникавата му коса беше гъста, вълниста и дълга до раменете, а в този момент бе сплетена на две опашки. Лицето му обикновено беше весело, очите — светлозелени, носът — къс, горната устна — висока, а брадичката — с трапчинка.
Лентата от кожа на лъв, пристягаща косата му на челото, бе обшита с мечи зъби, насочени нагоре, а отдясно се виждаше забучено дълго перо от опашката на ястреб в черно-червена шарка. Беше гол от кръста нагоре и на шията си носеше огърлица от мечи зъби. Пъстрите му панталони от кожа на млад елен бяха пристегнати на кръста с колан от меча кожа, обшит с тюркоази, а мокасините му бяха от кожа на лъв. От двете страни на колана му бяха окачени ножници. В едната имаше дълъг стоманен нож, а в другата — идеално балансиран по-малък нож, предназначен за хвърляне.
Седлото му беше леко — в тон с новата мода сред племената от Равнината, които бяха изоставили одеялата. В едната си ръка държеше копие, в другата — юздите, а краката му бяха пъхнати в стремената. На седлото бяха окачени най-различни колчани и ножници от кожа, в които се криеха разнообразни оръжия. На дървена кука висеше малък кръгъл щит, върху който бе изрисувана озъбената муцуна на мечка. Отзад бе привързана завита на руло дреха от меча кожа, в която бе опаковано имаше необходимото за да си сготви храна. На друга кука висеше бутилка с вода в оплетка от ракита.
Вторият кон, който се носеше в лек тръст зад първия, беше оседлан и натоварен с малко оръжия и лека екипировка.
Кикаха се спусна по склона на планината, без да бърза. Макар да си подсвиркваше някои от мелодиите на този свят, той в никакъв случай не беше безгрижен. Очите му внимателно оглеждаха всичко пред него и той често се обръщаше.
Жълтото слънце над главата му бавно минаваше по безоблачното светлозелено небе. Във въздуха се долавяше сладкият аромат на разцъфнали бели цветя, на борови иглички и на плодови храсти. Разнесе се писък на ястреб, а на два пъти беше доловил ръмженето на скрити за очите му мечки. Конете бяха наострили уши, но запазиха спокойствие. Те бяха израсли заедно с питомните мечки, които живееха сред хроваките.
Ето така Кикаха се спусна от планината и се озова на Великите равнини. Оттук той можеше да вижда надалече, защото се намираше в най-високата точка на неособено стръмно възвишение. Очакваше го спускане от около осемдесет мили, но конете едва ли щяха да го усетят. После му предстоеше да пресече река или може би езеро, а след това отново щеше да започне плавно да се изкачва. Отляво, сякаш на петдесетина мили, но всъщност на цели хиляда, се издигаше монолитът на Абхархплунта. Той се извисяваше на цели сто хиляди стъпки, а на върха му имаше друга земя и друг монолит. Там, горе, се намираше Драхеланд, където Кикаха бе известен под името барон Хорст фон Хорстман. Но той не се бе изкачвал повече от две години и ако сега се върнеше, щеше да бъде барон без замък. Жена му на горното ниво беше взела решение да си спести терзанията от дългите му отсъствия, беше се развела с него и беше взела за мъж май-добрият му приятел там — барон Зигфрид фон Листбад. Кикаха им бе преотстъпил замъка си и се бе спуснал в Америндия5 — нивото, което обичаше най-много.
4
за чиито инициали на английски PJF (Paul Janus Finnegan) се смята, че не случайно съвпадат с инициалите на автора (Philip Jose Farmer) — Бел.пр.