Конете му се носеха напред, а Кикаха бдеше за следи на врагове. Наблюдаваше и животинския свят, състоящ се от познатите му земни животни, от такива, които вече бяха измрели на Земята и от животни от други вселени. Всички те бяха докарани в тази вселена от Повелителя Улф по времето, когато той бе все още известен като Джадауин. Съществуваха и няколко животински вида, създадени в неговите биолаборатории на върха на най-високия монолит.
Имаше огромни стада от бизони — както от малките, все още обитаващи Северна Америка, така и от гигантите, населявали прерията преди десет хиляди години. В далечината се забелязваха огромните сиви туловища на мамонти с извити бивни и мастодонти. Из пасбищата бродеха някакви страховити създания с големи глави, приведени под тежестта на чепати рога. В устата им, зад твърди устни, се виждаха извити надолу остри зъби. Степни вълци, стигащи на височина до гърдите на Кикаха, подтичваха по края на стадото бизони с надеждата някое малко бизонче да се отдалечи от майка си. По-нататък Кикаха видя гъвкаво тяло на ивици да се провира сред тревата: това бе известният Felix Atrox — величествен лъв без грива, тежък близо деветстотин фунта, царствал едно време из равнините на Аризона. И той се надяваше да закуси с малко мамонтче. А може би поглеждаше с едно око и към безбройните антилопи, пасящи наблизо.
Над главата му кръжаха ястреби и мишелови. Веднъж прелетя и подредено в клин ято патици, оповестявайки с грачене присъствието си. Бяха поели към заблатените оризища, високо в планините.
Стадо стеснителни създания с дълги шии, напомнящи за далечните братовчеди на камилите, каквито всъщност си бяха, мина покрай него. Виждаха се и няколко малки с костеливи крачета. Степните вълци нямаше да се откажат и от тях, ако възрастните загубеха за миг бдителността си.
Навсякъде около него кипеше от живот в очакване на смъртта. Въздухът опияняваше. Наоколо нямаше и следа от присъствието на човешко същество. Стадо диви коне изгалопира в далечината, предвождано от великолепен дорест жребец. Накъдето и да обърнеше поглед, Кикаха виждаше животните на равнините. Обичаше ги. Макар от всички страни да бе заобиколен от опасности, това го възбуждаше и за него този свят беше неговият — неговият, независимо, че е бил създаден и все още принадлежеше на Улф-Повелителя, докато самият той — Кикаха — не бе нищо повече от един натрапник в него. Но в известен смисъл този свят беше повече негов, отколкото на Улф, понеже Кикаха живееше сред него много повече от Улф, който обикновено не напускаше двореца си на върха на най-високия монолит.
На петнайсетия ден Кикаха стигна до Големия търговски път на Тишкетмоак. Не ставаше дума за път, очертан в тривиалния смисъл на тази дума, понеже тревата по Пътя беше също така гъста, както покрай него. Но всяка миля от Пътя беше маркирана с по два дървени стълба, горната част на които беше издялана в подобие на Ишкетламу, Бога на търговията и границите на народа Тишкетмоак. Пътя продължаваше на хиляди мили отвъд границата на Тишкетмоак и пресичаше Великите равнини, докосвайки се до различни търговски поселища, както сред самите Равнини, така и в планините. По него минаваха огромни фургони със стоки на Тишкетмоак, които щяха да бъдат разменени за кожи, билки, слонова кост, заловени животни, пленници. Пътя беше защитен по силата на негласно, но спазвано от всички споразумение срещу всякакви нападения — всеки, пътуващ по него се намираше в безопасност, поне на теория, но пътникът, напуснал тясната пътека, маркирана от гравираните стълбове, се превръщаше в обект на законна атака от страна на който и да е.
Кикаха остана на Пътя в продължение на няколко дни, защото искаше да срещне някой търговски керван и да научи последните новини от Таланак. Но нямаше и следа от кервани и понеже Пътя го отвеждаше встрани от по-прекия маршрут за Таланак, той го напусна. Стотина дни след като бе напуснал селището на хроваките той отново излезе на Пътя. Оттук до Таланак нямаше никакви завои, така че реши да продължи по него.