Един час след появата на слънцето той зърна полуконете.
Кикаха нямаше представа какво ги бе довело толкова близо го границата на Тишкетмоак. Може би извършваха някакво нападение, защото макар да не атакуваха никой от пътуващите по Пътя, те нападаха жители на Тишкетмоак извън него.
Но каквато и да бе причината за присъствието им тук, те не дължаха на Кикаха никакви обяснения. Нещо повече, беше сигурно, че ще направят всичко възможно да го заловят, тъй като той беше най-големият им враг.
Кикаха смушка двата си коня и препусна в галоп. В мига когато го видяха да препуска, намиращите се на около миля вляво от него полуконе също препуснаха в галоп. Те можеха да се движат по-бързо, отколкото всеки обременен с човек на гърба си кон, но Кикаха имаше добър аванс пред тях. И освен това знаеше, че на около четири мили напред има форт, зад стените на който би бил в безопасност, ако съумее да се добере до там.
Първите две мили той пришпорваше жребеца под себе си безмилостно. Животното отдаде за ездача и последните си сили: пяна хвърчеше от устата му и се лепеше по гърдите му. Кикаха се чувстваше отвратително, но той определено не изпитваше жалост към животното, когато ставаше дума за собствения му живот. Освен това полуконете така или иначе щяха да убият жребеца за храна.
В края на двете мили полуконете вече се бяха приближили достатъчно, за да може да се разбере от кое племе са. Бяха шойшатели, чиято територия се намираше на триста мили оттук, близо до Дърветата на многото сенки. Изглеждаха като кентаврите от земните древногръцки митове, но бяха по-едри, а в лицата и украшенията им нямаше нищо гръцко. Главите им бяха огромни — двойно по-големи от нормалната човешка глава, лицата им бяха мургави — широки и с високи скули, — лица на индианци от Равнините. Носеха ленти или шапчици, украсени с пера, косата им беше дълга, черна и сплетена в една или две плитки.
Вертикалната човешка част на тялото им съдържаше огромен, подобен на ковашки мех, орган за дишане, който помпаше въздух в пневматичната система на конската част. Този мех се издуваше и свиваше под човешка диафрагма и допринасяше за странния им и зловещ външен вид.
Полуконете бяха творения на Джадауин — господар на тази вселена. Той сам беше замислил и създал телата на кентаврите в собствените си биолаборатории. Първите кентаври получиха и човешки мозъци от земни номади — скити, сармати и други племена. По тази причина някои полуконе все още говореха древни земни езици, но повечето отдавна бяха възприели езика на някое от околните индиански племена от Равнините.
Шойшателите настървено препускаха след него, почти уверени, че едва ли не държат своя архивраг в ръцете си. Изпитваха известна неувереност, понеже горчивият опит бе излекувал много народи в Равнините от илюзията, че Кикаха може да бъде заловен лесно. Или ако бъде заловен, да бъде задържан.
Макар че шойшателите жадуваха да го пленят жив, за да го измъчват, те вероятно възнамеряваха да го убият колкото е възможно по-скоро. Защото да бъде запазен живота му означаваше да проявят въздържаност и деликатност, а това бе все същото като да го пуснат да си отиде.
Кикаха се прехвърли върху другия кон — черна кобила със сребриста грива и опашка — и я пришпори да препуска с максимума на силите си. Жребецът изостана с гърди, побелели от собствената му пяна, треперещ и изнемощял. Миг по-късно зад него изникна един от полуконете и жребецът падна пронизан.
Над главата на Кикаха изсвистяха стрели, зад гърба му паднаха копия, но той не отговори на огъня, а се притисна до шията на кобилата и закрещя окуражително в ухото й. И точно когато полуконете наближиха на опасно близко разстояние, Кикаха зърна форта на върха на нисък хълм. Укреплението беше квадратно и построено от заострени колове, забити в земята. От четирите му страни се виждаха надвиснали надстройки от груби греди. На пилон, издигнат в центъра на форта, се вееше флага на Тишкетмоак — зелен фон, на който беше нарисуван огненочервен орел, поглъщащ змия.
Загледаният в тяхна посока часови беше онемял от изненада, но след миг се свести и вдигна края на дълъг и тънък рог до устните си. Духащият откъм гърба му вятър и тропотът на копитата попречиха на Кикаха да чуе сигнала за тревога.
Пяна хвърчеше от устата на кобилата, но тя продължаваше да препуска в галоп. Въпреки това, полуконете се приближаваха. Стрелите и копията минаваха опасно близко. Над главата му изсвистя бола — три камъка, въртящи се в триъгълник на смъртта — и само по някакво чудо не го улучи. И тогава, точно когато порталът на аванпоста се разтвори и през него излетя кавалерийски отряд, кобилата под него се препъна. Опиата се да възстанови равновесието си и успя да го стори. За Кикаха усети, че случилото се не е в резултат от изтощение, а се дължи на стрела, забила се в задницата на животното и излетяла пак навън. Кобилата обаче не можа да продължи още дълго.