Нова стрела се заби в нея непосредствено зад седлото. Тя рухна, а Кикаха се хвърли напред и встрани, за да не бъде премазан от преобръщащото се тяло. Опита се да се приземи на крака, но скоростта беше висока, така че и той се претърколи няколко пъти. Тялото на кобилата прелетя над главата му, стовари се наблизо и остана неподвижно. Кикаха скочи и се затича към тишкетмоаките.
Полуконете зад гърба му изкрещяха възторжено и Кикаха погледна назад, за да види един от вождовете им, вдигнал копие високо, да се носи към него. Кикаха измъкна ножа за хвърляне, извърна се се рязко, спря се за момент и в мига, в който кентавърът замахна с копието, хвърли ножа си към него. Копието мина над рамото му, на косъм от шията. Кентавърът прелетя над главата му със забит в меха си нож и се стовари на земята с оглушителен трясък на счупени кости и гръбнак. В същия миг над главата на Кикаха полетяха копия в посока към полуконете. Едно от тях порази смелчака, въобразил си, че ще успее там, където вождът се бе провалил. Копието беше в ръката му — той не разчиташе на умение в хвърлянето му, а смяташе просто да прониже с него Кикаха, използвайки инерцията на петстотинте си фунта тегло.
Когато смелчагата падна, Кикаха взе копието му и го хвърли по най-близкия от полуконете. Тогава многочислената кавалерия се пронесе покрай него и настана меле. Полуконете бяха изтласкани назад с цената на големи загуби сред хората. Кикаха яхна един кон, загубил ездача си, и препусна с кавалерията обратно към форта.
Командирът се обърна към Кикаха:
— Ти винаги носиш неприятности със себе си. Винаги!
— Защо не си признаеш? — засмя се Кикаха. — Доволен си, че се поразмърда. Беше ти доскучало до смърт, нали?
Командирът се ухили в отговор.
Същата нощ един от полуконете, понесъл дървен прът, на върха на който имаше забучено дълго бяло перо, се приближи до укреплението. Уважавайки символа, командирът заповяда да не се стреля. Полуконят спря пред оградата и извика към Кикаха:
— Отново ни се изплъзна, хитрецо! Но ние ще те чакаме! Не мисли, че ще използваш Големия търговски път, за да се спасиш! Ние уважаваме Пътя и всеки на него ще остане недокоснат! Всеки друг, но не и ти, Кикаха! Тебе ще те убием! Заклели сме се да не се връщаме в родните полета, при жените и децата си, докато не те убием!
Кикаха извика в отговор:
— Жените ви ще си намерят други мъже, а децата ви ще израснат без спомен за вас! Никога няма да ме заловите или убиете, некадърници такива!
На следващия ден пристигна смяната и кавалерията потегли в отпуск към Таланак, съпровождайки Кикаха. Полуконете не се появиха и след като се задържа в града известно време, Кикаха така и забрави за заплахите на шойшателите. Не знаеше, че му предстои да си ги припомни.
2
Река Уотсеткол води началото си от една друга река, която на свой ред е разклонение на река Гузирит в Хамшемланд или Драхеланд върху монолита Абхархплунта. Провира се през гъстата джунгла към ръба на монолита и там се хвърля надолу в тесен канал, издълбан от нея в твърдата скала. От огромна височина тя пада като плътна водна стена, но дълго преди да се разбият в основата на високия сто хиляди стъпки монолит, водите й се превръщат във фина мъгла. Облаците, обикалящи около монолита скриват водните пръски и пяна от очите на хората. Дъното също остава скрито — онези, опитали да навлязат в мъглата и успели да се измъкнат обратно от нея, разказваха, че там било по-тъмно от най-черната нощ и че малко по-навътре влагата сякаш се уплътнявала и ставала просто непроницаема.
Мъглата се простира на около миля-две от основата на монолита, после се втечнява и отново се превръща в река. Потокът си е издълбал тясно корито във варовика, което по-нататък се разширява. В продължение на петстотин мили реката криволичи, за да стигне до прав участък, дълъг двайсетина мили, където течението й се разделя, за да заобиколи от двете страни каменна планина. От другата страна на планината двата ръкава отново се събират, реката прави остър завой и се отправя назапад в продължение на шейсет мили. Там изчезва в огромна пещера и по всичко изглежда, че пропада през система от свързани пещери в тялото на монолита, върху който е разположено нивото на Америндия. Само орлите на Подарж, Улф и Кикаха знаеха точно къде се появява тя отново.