Любопитното бе, че планината, която се издигаше като остров в течението й, представляваше цял къс нефрит.
Още по времето когато се бе захванал с формирането на планетата, Джадауин беше излял три хиляди стъпки висока купчина от силикатна маса с пирамидална форма, оцветена на слоеве в ябълковозелен, изумруденозелен, кафяв, светловиолетов, син, сив, червен, черен цвят и всичките им оттенъци. Беше я оставил да се охлади в края на Великите равнини, след което бе насочил реката точно срещу нея.
В продължение на хилядолетия наред нефритената планина бе останала недокосната от никой с изключение на птиците, кацащи на нея и рибите, отъркващи се в основите й. Когато това ниво бе заселено с индианци, те естествено се натъкнаха на нефритената планина. Някои племена я направиха свой бог, но номадите така и не се установиха в близост до нея.
И тогава в този свят беше прехвърлена група цивилизовани народи от древно Мексико, които се заселиха край планината. Доколкото Джадауин (станал впоследствие Улф) можеше да си спомни, това се бе случило преди около 1500 земни години. Неволните емигранти изглежда бяха от онази цивилизация, която съвременните мексиканци наричаха олмекска. Тук, на тази планета, те се бяха нарекли тишкетмоаки. Строяха дървени колиби и дървени диги по западните и източни брегове, и наричаха планината Таланак. Таланак беше тяхното име на бога-ягуар. Известният като кочулти (в буквален превод божи дом) или храм на Тошкуни — бог на писмеността, математиката и музиката — се намира на половината височина на пирамидалния град Таланак. Той гледа към улицата на Смесената благословия и погледнат отвън не впечатлява с размерите си. Лицевата стена на храма представлява лека изпъкналост в каменния склон, върху който, от своя страна, е изобразен стилизирано лика на Тошкуни — смес от черти на птица и на ягуар. Всичко във вътрешността на планината — пещери, барелефи и какво ли още не — е плод на търпеливо търкане и пробиване. Нефритът не може да се цепи или лющи, но може да се пробива, и истинската му красота се получава в резултат на търпеливо триене.
В резултат черно-белият слой в нефритената твърд бе изтъркан от цяло поколение роби, използвали корундов прах за абразив, с помощта на стоманени и дървени сечива. Но робите бяха свършили само грубата работа и на тяхно място бяха дошли майстори и занаятчии. Според тишкетмоаките формата е скрита в камъка и само трябва да бъде извадена на показ, както е в случая с Таланак.
„Боговете скриват, хората разкриват“, обичаха да казват тишкетмоаките.
Когато посетителят на храма мине през входа, който го притиска с котешките зъби на Тошкуни, той се озовава в голяма пещера, осветена от слънчевата светлина, проникваща през дупки в тавана и от стотици факли, които горят без да изпускат дим. Хор от заметнати в черни роби монаси с избръснати глави, боядисани в аленочервено, стои зад висок до кръста параван от нефрит със шарки в бяло и червено. Песнопенията възхваляват Повелителя, Олимамл и Тошкуни.
Във всеки от шестте ъгъла на криптата се издига олтар с формата на звяр, птица или жена, отпуснала се на колене. Стените на олтарите са украсени с релефни йероглифи, фигурки на малки животни, абстрактни символи — резултат на години целеустремен труд и фанатична страст. Изумруд с големината на човешка глава лежи в един от олтарите и точно този изумруд бе една от причините Кикаха да е така топло посрещан в Таланак. Преди години скъпоценният камък бил откраднат, но Кикаха бе успял да го отнеме от хамшемските крадци на горното ниво и го бе върнал на мястото му. Е, не съвсем безплатно. Но това е друга история.
Кикаха се намираше в храмовата библиотека. Тя се помещаваше в огромна зала дълбоко в утробата на планината и до нея се стигаше единствено след като се минеше през залата на публичния олтар и след това по дълъг коридор. Тя също бе осветена от слънчеви лъчи, проникващи през шахти, които се отваряха в тавана, от факли и от маслени лампи. В стените имаше хиляди малки ниши, получени чрез методично триене, и във всяка от тях бе поставена по една книга на тишкетмоаките. Самите книги представляваха свитъци от агнешки кожи, съшити една за друга и прикрепени за цилиндри от абаносово дърво. Цилиндърът в началото на свитъка се закрепваше на висок нефритен статив и читателят бавно и внимателно го развиваше, изправен пред статива.