Кикаха стоеше в един от добре осветените ъгли, точно под един от отворите в тавана. Облечен в черни одежди свещенослужител на име Такоакол обясняваше на Кикаха смисъла на някои от йероглифите. При последната си визита Кикаха се бе захванал да изучава писмеността, но бе успял да запомни само към петстотин от символите, докато гладкото четене изискваше да се знаят минимум две хиляди.
Такоакол сочеше с дългия си боядисан в жълто нокът местоположението на двореца на императора, известен като миклосимл.
— Точно както мястото на Повелителя на този свят е в най-високата точка на най-високото ниво, така и дворецът на миклосимл се намира на най-високото ниво на Таланак, най-великият град на света.
Кикаха не му възрази. Той помнеше времето, когато столицата на Атлантида — страната, заемаща вътрешността на предпоследното ниво — бе поне четири пъти по-голяма по площ и с повече население от Таланак. Но тя бе унищожена от тогавашния Повелител и сред руините й сега обитаваха само прилепи, птици и гущери.
— Но — продължаваше свещенослужителят — докато светът има пет нива, Таланак притежава тройно три пъти по три нива или улици.
Такоакол събра върховете на невероятно дългите си нокти заедно и полузатворил очи изпя проповед за магическите и теологически свойства на числата три, седем, девет и дванайсет. Кикаха не го прекъсна, макар и да не разбра някои от техническите термини.
Беше дочул еднократно издрънчаване в съседната стая. Еднократно, но напълно достатъчно за човек като него, който оцеляваше, защото никога досега не се бе налагало да бъде предупреждаван два пъти. Нещо повече, цената с която заплащаше това, че е още жив, беше притеснителното усещане на несекващо безпокойство. Да, той винаги оставаше макар и леко напрегнат, дори когато се забавляваше или любеше. Освен това имаше привичката никога да не влиза където и да е било, дори и в считаните за напълно безопасни покои на Повелителя, без да открие предварително къде биха могли да дебнат в засада враговете, какви пътища за бягство има и къде би могъл сам да се скрие, ако се наложи.
Нямаше никакви причини да очаква опасност за себе си в този град и особено в тази свещена библиотека на храма. Но много пъти вече се бе сблъсквал с опасността в места, където не би следвало да я има.
Подрънкването, макар и по-слабо, се повтори. Без никакво извинение Кикаха изтича към свода, откъдето се бе разнесъл неясният и следователно зловещ звук. Много от облечените в черни одежди свещенослужители вдигнаха поглед от наклонените си маси, върху които усърдно рисуваха йероглифи върху пергамент или се обърнаха към него, забравяйки за миг книгите, пред които се бяха изправили. Кикаха беше облечен като богат тишкетмоак, защото държеше да не се отличава от местните жители, където и да отиваше, но беше доста по-светлокож и от най-светлия измежду тях. Освен това носеше два ножа и това го отличаваше от всички. Защото беше първият след императора, влязъл в това помещение въоръжен.
Такоакол извика след него, питайки какво се бе случило. Кикаха се обърна и сложи пръст на устните си, но той продължаваше да го вика. Кикаха сви рамене. Много вероятно бе накрая да го сметнат за глупак или най-малкото за свръхподозрителен, както се бе случвало много пъти досега на различни места. Това не го интересуваше.
С приближаване към прохода под арката, подрънкването се засили и към него се добави и поскърцване. Струваше му се, че някакви мъже в броня бавно — а може би предпазливо — се промъкват откъм коридора. И тези хора не можеха да бъдат тишкетмоаки, защото техните воини носеха само плетени ризници. Вярно, че притежаваха стоманено оръжие, но не то издаваше звуците, които го бяха обезпокоили.
За миг през главата му мина мисълта да се върне в библиотеката и да изчезне по един от начините, които отдавна си бе набелязал. После, скрит в сянката на някоя ниша, можеше да наблюдава новодошлите, когато влезнеха в библиотеката.
Но не можеше да се противопостави на желанието веднага да разбере кои са нашествениците. Затова пое риска да надзърне зад ъгъла.
На двайсет крачки от него вървеше мъж, изцяло облечен в стоманена броня. Близко зад него в редица по двама пристъпваха четирима рицари, а след тях поне трийсет войници, въоръжени с мечове и лъкове. Може да бяха дори повече, защото колоната завиваше, следвайки извивката на коридора. Много пъти досега на Кикаха му се бе случвало да бъде изненадван, стряскан и дори шокиран. В случая обаче той реагира по-бавно, отколкото всеки път досега. Цели няколко секунди той остана замръзнал, докато се стопи ледената кора на шока.
Предводителят — висок мъж, чието лице се виждаше през вдигнатото забрало на шлема му — беше кралят на Егесхайм, Ерик фон Турбат.