Но той и хората му нямаха никаква работа на това ниво! Те бяха драхеландери от горното ниво и населяваха вътрешното плато върху монолита, който се издигаше върху това ниво. Кикаха, известен в Драхеланд като барон Хорст фон Хорстман, бе посещавал краля — фон Турбат — няколко пъти и дори веднъж го бе побеждавал по време на схватка в рицарски турнир.
Беше крайно изненадващо да го види заедно с хората му тук, понеже те трябваше да се спуснат цели сто хиляди стъпки по монолита. Но присъствието им в града бе необяснимо. Никой никога не беше прониквал през особената защита на града освен, разбира се, Кикаха в един случай, а тогава той бе дошъл сам.
Идвайки на себе си Кикаха се извърна и побягна. През главата му мина мисълта, че тевтонците може да са използвали някоя от „вратите“, които позволяваха извършването на мигновен преход от едно място на друго. Но тишкетмоаките не знаеха къде се намират трите подобни врати тук и дори не подозираха за съществуването им. Единствено Улф, Повелителя на тази вселена, съпругата му Хризеис и Кикаха някога ги бяха използвали… или теоретично погледнато бяха единствените, които знаеха как да ги използват.
Но независимо от всичко, тевтонците бяха пред очите му. Как бяха намерили вратите и как бяха минали през тях, за да се озоват тук, това бяха въпроси, на които щеше да се отговаря по-късно… ако изобщо се стигнеше до това.
Кикаха усети пристъп на паника, която се опита да потисне. Всичко това можеше да означава само, че някой чужд Повелител успешно бе проникнал в тази вселена. И фактът, че бе успял да изпрати хора по следите на Кикаха, означаваше, че Улф и Хризеис не бяха успели да му попречат. Което на свой ред го навеждаше на мисълта, че те можеше да са мъртви. Или ако бяха все още живи, бяха безсилни и следователно се нуждаеха от помощта му. Ха! Неговата помощ! Помощта на човек, който отново бягаше, за да спаси живота си!
Имаше три тайни врати. Две се намираха в Храма на Олимамл на върха на града, непосредствено до двореца на императора. Едната беше голяма и вероятно бе използвана от хората на Турбат, ако те бяха пристигнали като нашественици. А сигурно бяха много на брой, защото в противен случай никога не биха могли да разчитат, че ще надделеят над гарнизона и многочислената фанатично предана охрана на императора.
Освен, помисли си Кикаха, освен ако нашествениците не бяха съумели веднага да пленят императора. Тишкетмоаките щяха да се подчинят на заповедите на своя управник, макар и да разбираха, че той говори под диктовката на чуждоземците. И това можеше да продължи неясно колко дълго. Но народът на Таланак беше от човешки същества, а не от мравки, и, в края на краищата, щеше да се разбунтува. Тези хора гледаха на своя император като на превъплъщение на бога, считаха го за поставен единствено под всемогъщия създател Олимамл, но, от друга страна, обичаха своя нефритен град и историята им разказваше как на два пъти бяха убивали богоравните си владетели.
Междувременно… междувременно Кикаха тичаше към изхода директно срещу прохода, от който всеки момент щяха да се появят нашествениците. Разнесе се вик, последван от масов рев. Но само някои от свещенослужителите викаха. Сред дрънкането на оръжията се долавяха думи на немския език, използван от драхеландерите.
Кикаха се надяваше, че драхеландерите бяха пристигнали само по онзи коридор. Защото ако бяха успели да се доберат до всички входове за библиотеката… не, това просто беше немислимо. Доколкото му беше известно, онзи проход отвеждаше към зала, която се намираше още по-надълбоко в планината. До нея се стигаше и по други пътища, но нито един от тях не водеше навън. Е, поне така му бяха казали. Кой знае, може информаторите му да го бяха излъгали по някаква причина, а не бе изключено и да не бяха разбрали въпроса на лошия му тишкетмоакски.
Лъжа или не, той трябваше да заложи на тази информация. Налагаше се да поеме по този път, чийто единствен недостатък бе, че макар и свободен от нашествениците, той го отвеждаше навътре под планината.
3
Библиотеката се помещаваше в огромна зала. Петстотин роби, триещи и пробиващи в продължение на двайсет години по двайсет и четири часа на ден, бяха свършили грубата работа. Разстоянието от прохода, който току-що беше напуснал, до онзи, където искаше да отиде, бе към 180 метра. Някои от нашествениците биха успели да стрелят с лъковете си по него след влизане в библиотеката.
Имайки предвид тази опасност, Кикаха се затича на зигзаг. Когато приближи сводестия вход на прохода, той се хвърли на пода и се претърколи през него. Над главата му изсвистяха стрели и някои от тях се удариха в стената над него, а други изчаткаха от пода. Кикаха скочи като пружина на крака, впусна се по коридора, стигна до извивката на първия завой и спря. Двама подтичващи свещенослужители се зададоха срещу него. Погледнаха го, но не казаха нищо. Забравиха за него в мига, когато до тях достигна шума от суматохата. Затичаха се нататък. Кикаха помисли, че щеше да бъде по-разумно да тичат в обратната посока, понеже ако се съдеше по виковете зад гърба му, драхеландерите изглежда избиваха всичко живо в библиотеката.