— Повечето фирми — обясняваше Сали — използват електронни услуги или книги на компактдискове. Ние гласувахме и решихме да си запазим истинска библиотека.
— Защо?
— Въпрос на време. Електронните услуги са извънредно изчерпателни и актуални, но губиш много време, докато се свързваш и изчакваш края на търсенето. Съдружниците това не ги интересува, разбира се. Но за нас, служителите, е много важно.
Всъщност и мен не ме интересуваше.
— Следваща спирка, моля.
Следващата спирка се оказа асансьорът към деветия етаж, където бяха настанени съдружниците. За да подлъжем кабината да поеме в тази посока трябваше да разчитаме на дамата с британския акцент зад бюрото, която държеше ключа. Ама наистина, къде бях попаднал? Както и да е, докато пристъпвахме към бюрото, аз се усмихнах и намигнах, но тя беше твърде добре възпитана, за да забележи. Бронзовата табелка до десния й лакът уведомяваше, че се казва Елизабет. Доколкото знам, почти три четвърти от англичанките носят същото име. Сигурно е много удобно за англичаните, защото ако сутрин зърнат до себе си непознато лице, спокойно могат да кажат: „Добро утро, Лизи“, и в шейсет процента от случаите утрото минава нормално.
— Тук, във вашингтонския офис имаме седем старши и осемнайсет младши съдружници — обясни ми Сали в асансьора. — В Ню Йорк, Филаделфия и Хюстън са два пъти повече. А централата в Лос Анджелис, която се специализира в областта на забавленията и спорта, има три пъти по толкова. Бостън е най-тихото кътче, но нас ни смятат за бедните роднини и работим здравата, за да опровергаем това мнение.
Превод: вашингтонските служители искат повече съдружнически места и по-тлъсти заплати.
Вратата на асансьора се отвори — тук нямаше секретарка, но не липсваха дървени ламперии, разкошни килими и дискретно осветление. Почваше да става досадно. Все същата безвкусица, само в по-друг мащаб. Коридорът представляваше издължен правоъгълник. Всички врати бяха от външната страна, откъм вътрешната нямаше нито една. По тях със стилизирани златни букви бяха изписани имената на съдружниците. Има нещо много шик в това, да ти изпишат името на вратата — знак за солидност, непоклатимост и гарантирана работа. А и няма опасност някой да сбърка кабинета с мъжката тоалетна и да ти опикае стената.
— Всички кабинети са с изглед навън — обясни Сали. — Старшите съдружници гледат на изток, по-новите — на запад.
По средата има заседателна зала и столова. В столовата се допускат само съдружници и клиенти.
Продължихме към коридора на старшите съдружници и тя посочи още няколко врати.
— Ето кабинета на Сай. Следващият е на Харолд Бронсън.
Повървяхме така още доста, като Сали сочеше врата след врата и изричаше разни имена, а аз полагах усилия незабавно да ги забравя. Най-сетне стигнахме там, откъдето бяхме тръгнали — при асансьора.
— Какво е делото, по което ще работим? — попитах аз.
— След малко ще разбереш. С делата се занимават предимно старшите служители, които докладват пряко на съдружниците. — Тя ме погледна и добави: — Ние с теб ще докладваме на Бари Босуърт. Той докладва на Сай. Също като при военните, нали?
Кимнах. Но всъщност цивилните само си мислят, че военните работят така, по този начин го представя Холивуд, а изобщо не е вярно. Никой не ми се бърка в работата, докато не дам повод. Между нас казано, бях готов да се разплача от носталгия.
Отново минахме покрай Елизабет и тя пак ме удостои с кремъчен поглед. Сигурно ми беше хвърлила око, но не смееше да си признае. Англичаните се славят със своята сдържаност в това отношение.
Както личеше по трите димящи чашки, вече сложени върху масичката за кафе, Бари Босуърт ни очакваше. Правеше големи усилия да изглежда гостоприемен, дори излезе иззад бюрото си с идиотска усмивка и рече:
— Добре дошъл, Шон, добре дошъл. Хей, мога да те наричам Шон, нали?
— Вече го направи — отбелязах аз.
Той се изкиска. Изобщо не му беше забавно, но се изкиска. Когато хвърлиш камък в блатото, слухът плъзва бързо.
Между другото, мразя натрапчивата дружелюбност при първа среща. От опит знам, че подобни хора най-напред ти забиват нож в гърба, когато задуха насрещен вятър.
Както и да е, той пристъпи към креслата и попита:
— Е, защо не седнем да се запознаем?
Няколко наблюдения за новия ми шеф Бари Босуърт: малко над трийсет, строен, красив, тъмнокос, с набола тридневна четина според последната тъпа мода. Най-забележителната му характеристика бяха чифт присвити черни очи, в които блестеше хладен разум и още по-хладна амбиция. Носеше лъскав скъп костюм и предположих, че има BMW 760, съпруга и 1,3 деца в най-престижното предградие, а вноската за кола и ипотеката обявяват на всеослушание, че трябва или да стане съдружник, или да си събере багажа и да отведе фамилията в някой по-скапан квартал. Но вероятно прибързвах с изводите за човек, когото току-що бях срещнал. Може би пропусках една-две подробности — например любовница или факта, че беемвето е от серия 5 с амбиция да стане седмица.